Престъпление
Престъпление е нарушаване на правилата на закона, за което управляващ авторитет (чрез механизми като правните системи) може да предпише наказание.
Това е деяние, което е несправедливо и за това санкционирано чрез правни механизмим от обществото. В правен смисъл престъплението е действие (или бездействие), което нарушава материалния/ите/ наказателен/ни/ закон/и/ и подлежи на наказателно преследване.
В теория на наказателното право
Според теорията на наказателното право, престъплението е онова общественоопасно деяние, което е извършено виновно, и е било обявено за наказуемо от закона към момента на извършването му. Принципно на наказателните закони, т.е. на материалния закон, по силата на който властта следва да търси отговорност за определени деяния като престъпления, не може да се дава обратна сила. Т.е. с последващ законодателен акт не може да се търси наказателна отговорност за деяния или простъпки, които не са били обявени за такива по действащия/ите/ към момента на извършването им материален/ни/ наказателен/ни/ закон/и/. Противното е в противоречие с международни актове по които Р.България е страна.
Престъплението, според българския НК
Според чл. 9, ал. 1 от Наказателния кодекс на Република България престъплението е общественоопасно деяние, което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо.
Отсъствието на част от установените признаци води до липса на престъпление.
Престъплението като деяние
Деянието представлява съзнателен и волеви човешки акт, проявен външно чрез действие, бездействие или съвкупности от действия и бездействия, осъществено в определено време, място и обстановка, с което се цели приспособяване на съществуващата действителност към нечии потребности.
Деянието притежава психична страна и външно проявление. Като съзнателен акт то се характеризира с възприятие от страна на извършителя на елементите на съществуващата действителност и на самото деяние като елемент от тази действителност. Като волеви акт то е израз на способността на човека да избира поведението си. Деянието цели да се предизвикат определени промени в така възприетата действителност, за да се приспособи тя към потребностите на извършителя или към нечии други потребности — затова то е целенасочен акт. Външно деянието се проявява чрез действие или бездействие (форми на деянието), осъществени при определено време, място и обстановка.
Действието е съвкупност от телодвижения, при което тялото на човека или отделни негови части преминават от състояние на относителен покой спрямо действителността в движение. То се извършва под контрола на съзнанието въз основа на конкретно решение и е насочено към постигане на определена съставомерна наказуема цел.
Бездействието от обективна страна представлява пропускане на определено действие, което деецът е бил правно задължен да извърши. То също се извършва под контрола на съзнанието въз основа на конкретно решение и е насочено към постигане на определена цел.
Деянието води до определени изменения в действителността, които, ако са в разрез с интересите на обществото, получават неговата отрицателна оценка. От една страна то самото става нов елемент на действителността, а наред с това може да засегне и други съществуващи нейни елементи. Във втория случай деянието може да се отрази отрицателно върху тези елементи като ги застраши или увреди. Тези отрицателни последици обективно трябва да се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с деянието, за да имат наказателноправно значение.
Обществена опасност
Обществената опасност на престъплението е негов обективен, неюридически и определящ признак. То е деяние, което се намира в разрез с определени обществени интереси от особено важно значение. Поради това законодателят е счел за необходимо да даде засилена защита на тези интереси, като предвиди реализация на наказателна отговорност спрямо лицата, които са ги засегнали отрицателно. Обществената опасност се изразява чрез застрашаване или увреждане на определени обществени отношения.
Не са общественоопасни деянията осъществени при условията на неизбежна отбрана, крайна необходимост, задържане на престъпник по чл. 12а НК, оправдан стопански риск.
Противоправност
Противоправността е обективен юридически признак на престъплението. То се изразява в противоречие между деянието и установена правна забрана за извършването му. Наказателната противоправност се установява чрез предвидените в особената част на НК престъпни състави.
Не са противоправни деянията по чл. 9, ал. 2 НК и в изрично посочените случаи в особената част на НК (чл. 294, ал. 3).
Наказуемост
Наказуемостта също е обективен юридически признак на престъплението. Тя се изразява в това, че за извършване на забраненото деяние в НК е предвидено налагане на определено наказание.
Деянието не е наказуемо в изрично предвидените от НК случаи (напр. чл. 292).
Вина
Вината е субективен елемент на престъплението. Тя представлява психическото отношение на дееца към собстеното му деяние, общественоопасните последици, които то причинява, изразява се чрез конкретното деяние, получава отрицателна оценка от обществото и се изразява във формата на умисъл или непредпазливост.
Съзнателните форми на вина (умисъл и самонадеяност) се изключват от фактическата грешка при условията на чл. 14 НК, а небрежността — когато е налице случайно деяние по чл. 15 НК. Не е виновно и деянието, осъществено по чл. 16 НК.
При липсата на който и да е от горепосочените признаци деянието не е престъпление.
Наказателна политика
Наказателните закони на страната съставляват концентриран израз за осъществяваната от нея наказателна политика. Въпросът за прилагането и спазването им, е отделен от наказателната политика на държавата.
