Направо към съдържанието

Скопски революционен окръг

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Скопски революционен окръг
Печати на окръга върху писмо на Тодор Александров от 15 май 1913 година
Информация

Скопският революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация бил част от структурите на революционната мрежа и обхващал района на град Скопие.

По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война дейците на Скопския окръг подпомагат българската армия. След 1919 година дейността на ВМРО в окръга е възстановена.

Начало на революционната дейност

[редактиране | редактиране на кода]

Условията за революционна дейност в окръга са силно затруднени. Военногеографските причини за това са големите реки Вардар, Брегалница и Пчиня, които прерязват областта и затрудняват придвижването, както и обширните полета – Скопското, Кумановското, Велешкото и Овчеполското, които не осигуряват прикритие за четите. Изключение правят западната и източната периферия на окръга – Осоговската планина и Якупица, а отчасти и други местности. Скопие е център на едноименния санджак от Косовския вилает. През революционния окръг преминават стратегически важните железопътна линия и шосе Солун-Скопие-Митровица и са разположени значителни военни части, тъй като вилаетът е граничен с четири държави. Българите са изключително мнозинство в окръга, но компактно албанци живеят в северната му част и турци на юг по Вардар и Брегалница. Те се разглеждат като сериозна опасност за революционната дейност.

Други причини за слабата революционна активност на окръга са дейността на Сръбската пропаганда в Македония и започналите в 1901 година борби за надмощие между ВМОРО и ВМОК. Винишката афера от 1897 година и масовите арести на българи, проведени непосредствено след Солунските атентати от април 1903 година, допълнително усложняват работата на революционните комитети. Ръководители на окръга като Петър Попарсов, Бано Кушев, Андрей Кожухаров и други са арестувани и интернирани[1].

  • Шести Скопски революционен окръг
    • Скопски район
    • Щипски район
    • Кратовски район
    • Кумановски район
    • Кривопалански район
    • Кочански район
    • Велешки район
      • Светиниколски район
      • Тетовски район[2]

Илинденско-Преображенско въстание

[редактиране | редактиране на кода]

През април-май 1903 година Високата порта извършва мобилизация и предислокация на военните си части в Скопския санджак, като около 80 000 войници са разположени в Скопска каза и граничещите с България – Кумановска, Кочанска, Кратовска и Кривопаланечка кази. На 5 юли 1903 година част от ръководството на Скопския окръг и пристигналите чети на Никола Пушкаров и Димче Берберчето изработват военен план за протичане на въстанието. Обсъждат се акция за пленяването на инспектора на румелийските вилаети Хюсеин Хилми паша и опит за превземането на Кратово, както и извършването на атентати. Въстанието в Скопски окръг започва фактически на 27 юли 1903 година, като според различни данни до края на месеца броят на въстаниците достига 120 – 170 души. Прекъснати са много телеграфски линии, четите на Никола Пушкаров (над 30 души) и Ангелко Алексов (7 души) нападат на 1 август моста над Вардар близо Ветърско, а на 2 август се отбранява при манастира „Свети Йоан Ветерски“. На 4 август обединените чети на Никола Пушкаров, Ангелко Алексов и Боби Стойчев дават сражение на турски аскер и башибозук при Гюрищкия манастир и започват изтегляне към сръбската граница, която пресичат на 20 август. Една чета действа в Кочанско към 27 юли, вероятно тази на Димко Берберчето. На 15 август четата на Георги Данев от 12 души е обкръжена и унищожена при Долно Трогерци. Градската чета на Андрей Кожухаров извършва атентати в областта Каршияка, след което се прехвърля в Поречкия въстанически район.

В средата на август 1903 година окръгът остава без действащи въоръжени сили, но в края на месеца от България започват да навлизат нови чети. Владислав Ковачев и Атанас Бабата със 100 души четници дават голямо сражение на аскер от 300 души в планината Плавица, след което се изтеглят обратно в България. Четите на Христо Чернопеев, Георги Тренев, Делчо Коцев, Петър Самарджиев, Панайот Байчев и Никола Жеков (близо 300 души) са предназначени за различни райони, но на 4 септември са открити в Кочанско, не издържат натиска на 5 – 6000 редовна турска войска и се разпръскват, а оцелелите се изтеглят към България. На 12 септември четите на Никола Дечев, Иван Топчев, Григор Манасиев, Атанас Мурджев и Тома Пожарлиев (113 души) са открити от 7000 аскер между кратовските села Луково и Емирица, оцелелите четници се изтеглят към България. На 19 септември четата на Пантелей Константинов (80 души) на връх Китка в Осогово малко след границата е открита от аскер и ден по-късно се изтегля в България с един ранен, а турците дават между 65 – 250 убити и ранени. Същия ден в Скопски окръг от България навлизат четите на Сотир Атанасов, Михаил Ганчев, Никола Пушкаров, Атанас Мурджев и други (450 души), но също са пресрещнати от многочислен аскер и след нощно сражение се оттеглят в България. Същата чета прави нов опит да навлезе в Македония, но при Пърлица, Кривопаланечко е отблъсната. Сотир Атанасов прави още един опит да навлезе с чета в Македония на 28 септември при Долна Любата, но също е отблъснат. През октомври четите на Борис Сарафов и Андон Кьосето си пробиват път от Битолско към България, като водят три сражения във Велешко.[3].

Като положителни резултати от въстаническите действия в Скопския окръг могат да се отчетат ангажирането на големи турски военни сили и затруднените доставки на припаси към другите въстанали райони, което улеснява активността на Битолския революционен окръг.

  • Скопски революционен окръг
    • Скопска околия
    • Тетовско-Гостиварска околия
    • Кочанска околия
    • Царевоселска околия
    • Щипска околия
    • Светиниколска околия
    • Велешка околия
  1. Илинденско-Преображенското въстание 1903, Военно издателство, София, 2003, стр.274 – 276
  2. Светиниколският и Тетовският район се формират през 1905 година, като Тетовско спада към Призренския санджак
  3. Илинденско-Преображенското въстание 1903, Военно издателство, София, 2003, стр.276 – 287