Ислям в България

Мюсюлманското население на България включва главно турци, българи (помаци) и цигани и живее най-вече в Североизточна България и Родопите. Известна част от мюсюлманите в България са български граждани-имигранти от арабските страни.

Брой и географско разпределение

Според преброяването от 2011 г. общият брой на самоопределилите се като мюсюлмани в страната е 651 341

души или около 13,5% от посочилите вероизповедание^[1] като същевременно само турското малцинство е 612 541 души.^[2]

Повечето български мюсюлмани са сунити, тъй като сунизмът е формата на ислям, официално поддържана от Османската империя, управлявала страната в продължение на пет века. Представени са и шиитски секти, като къзълбаши и бекташи. Шиитите живеят най-вече в районите на Разград, Търговище и Тутракан. Според Мидхат паша те са главно потомци на българи, приели исляма.^[3]

Към 1987 г. мюсюлманите в България имат 1267 джамии и 533 ходжи. Мюсюлманската йерархия е оглавявана от главен мюфтия и осем регионални мюфтии, заемащи поста за петгодишен срок. Най-голямата джамия в страната е Томбул джамия в Шумен, построена през 1744.

Държавна политика към мюсюлманите

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Баня баши джамия, построена през 1576 от османския архитект Синан, е единствената функционираща джамия в София, столицата на България

След Освобождението и въвеждането на военна повинност за всички български граждани, службата на мюсюлмани в армията става причина за известни напрежения. Заповед от 1880 година създава определени изключения за мюсюлманите военнослужещи - от униформите им са премахнати кръстовете, разрешено им е да не свалят шапка по време на общи молитви, определени са места за религиозните им дейности. Същата заповед регламентира назначаването на военни имами.^[4]

Българските мюсюлмани се превръщат в обект на преследване в последните години на режима на Тодор Живков. Комунистическото правителство обявява традиционните мюсюлмански вярвания за противоречащи не само на комунизма, но и българското национално самосъзнание. В рамките на т.нар. Възродителен процес мюсюлманите трябваше да се откажат, уж „доброволно“ от традиционните си имена, а в действителност това бе извършено чрез принуда. През 1989, следствие на грубо насилие от страна на органи на комунистическото правителство, няколкостотин хиляди души са принудени да напуснат домовете си и да заминат за Турция.

След падането на комунистическия режим българските мюсюлмани, както и изповядващите други религии, се ползват от конституционно гарантирана религиозна свобода. В много градове и села са построени нови джамии, а на някои места се провеждат курсове по изучаване на Корана.

Отношение на християните в България към исляма

Вследствие на факта, че българските земи в продължение на около пет века са включени в Османската империя – една теократична ислямска държава – в края на 19 век отношението на българите християни към исляма може да се определи като отрицателно. Стереотипи за негативно отношение към ислямската религия намират отражение в класическата българска художествена литература, като „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников^[5] или „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов ^[6], както и в български пословици и поговорки:

Потурчила се Мара да не носи свински цървули, а тя обула кучешки.^[7]

Дългото съвместно съжителство между християни и мюсюлмани изгражда и положителни образи на представителите на исляма - например образът на мъдрият стар кадия (съдия), който криво седи, право съди. Уважението към мюсюлманите може да се види в произведенията на българските литературни класици като Йордан Йовков и героят му Сали Яшар от "Песента на колелетата" [1]

Бележки

↑ censusresults.nsi.bg
↑ Население по етническа група и майчин език // Преброяване 2011 окончателни резултати. Национален статистически институт. Посетен на 5 октомври 2011.
↑ Мидхат паша, „Турция в своето минало, настояще и бъдеще“, статия във френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж“, год VII, януари – юли 1878 год, стр.1152.
↑ Цачевски, Венелин. Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-260-6. с. 137.
↑ Добри Войников. Криворазбраната цивилизация. Публикация в slovo.bg
↑ Захарий Стоянов. Записки по българските въстания. Публикация в slovo.bg
↑ П.Р.Славейков. Български притчи или пословици и характерни думи.

Вижте също

Допълнителна литература

Eminov, Ali. Turkish and other Muslim Minorities in Bulgaria. London, Hurst, [1997]. ISBN 185-0653-19-4. (на английски)
Norris, Harry. Islam in the Balkans. Columbia, University of South Carolina Press, [1993]. ISBN 087-2499-77-4. (на английски)

Външни препратки

Литература относно Исляма и мюсюлманите на Балканския полуостров и в югоизточна Европа

[1] susresults.nsi.bg

[2] Население по етническа група и майчин език // Преброяване 2011 окончателни резултати. Национален статистически институт. Посетен на 5 октомври 2011.

[3] Мидхат паша, „Турция в своето минало, настояще и бъдеще“, статия във френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж“, год VII, януари – юли 1878 год, стр.1152.

[цачевски-4] Цачевски, Венелин. Казимир Ернрот в историята на България. Военачалник и държавник. София, Изток-Запад, 2013. ISBN 978-619-152-260-6. с. 137.

[5] Добри Войников. Криворазбраната цивилизация. Публикация в slovo.bg

[6] Захарий Стоянов. Записки по българските въстания. Публикация в slovo.bg

[7] П.Р.Славейков. Български притчи или пословици и характерни думи.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]