Преглед на кода на Италианска литература

{{твърде дълга}}
[[Файл:Italien humanists by Giorgio Vasari.jpg|мини|287x287пкс|Средновековни и хуманистически италиански писатели: [[Данте Алигиери]], [[Джовани Бокачо]], [[Франческо Петрарка]], [[Гуидо Кавалканти]], [[Чино да Пистоя]] и [[Гуитоне д'Арецо]], изобразени от италианския художник и историк [[Джорджо Вазари]] (1544 г.)]]
'''Италианската литература''' е литература, писана на [[италиански език]]<ref>[https://www.britannica.com/art/Italian-literature www.britannica.com]</ref>, особено в [[Италия]]. Може да се отнася и за литературата, написана от [[италианци]] или на [[Езици на Италия|други езици, говорени в Италия]] – често езици, които са тясно свързани със [[Италиански език|съвременния италиански език]], включително [[Регионален италиански език|регионалните]] разновидности и народните диалекти.

Италианската литература започва през [[12 век]], когато в различни региони на [[Апенински полуостров|Апенинския полуостров]] италианският народен език започва да се използва по литературен начин. Поетическата композиция ''Ritmo laurenziano'' (1150 – 1571) е първият запазен документ на италианската литература.

Ранен пример за италианска литература е традицията на народната [[Лирика|лирическа поезия,]] изпълнявана на [[окситански език]], която достига Италия до края на 12 век. През 1230 г. [[Сицилианска школа|Сицилианската школа]] става известна с това, че е първият стил в стандартния италиански език. [[Данте Алигиери]], един от най-великите италиански поети, е известен с това, че е автор на „[[Божествена комедия]]“ ({{Около}} 1308 – 1320).

[[Ренесансов хуманизъм|Ренесансовият хуманизъм]] се развива през 14 и началото на 15 век. Италианските хуманисти се стремят да създадат граждани, способни да говорят и пишат с красноречие и яснота. Ранните италиански хуманисти, като лиричния поет [[Франческо Петрарка]] и [[Философия|философът]] [[Неоплатонизъм|неоплатонист]] [[Марсилио Фичино]], са ерудирани [[Класически науки|класически учени]] и големи колекционери на антични ръкописи. Италианският благородник, държавник и меценат [[Лоренцо де Медичи (Великолепни)|Лоренцо де Медичи]] се счита за знаменосец на влиянието на [[Флоренция]] върху Ренесанса в [[Стари италиански държави|Италианските държави]]. Италианският ерудит, учен и художник [[Леонардо да Винчи]] пише „Трактат за живописта“.

Развитието на [[драма]]та през 15 век е много голямо. През 16 век основната характеристика на епохата след края на Ренесанса е, че тя усъвършенства италианския характер на езика. [[Николо Макиавели]] и [[Франческо Гуичардини]] са главните създатели на [[Историография|историографията]].<ref name=":2">Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). ''Encyclopædia Britannica''. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 906</ref> [[Пиетро Бембо]] е влиятелна фигура в развитието на [[Италиански език|италианския език]] и влияе върху възраждането на интереса към произведенията на [[Франческо Петрарка]] през 16 век.

През 1690 г. е основана [[Академия Аркадия]] с цел „възстановяване“ на литературата чрез имитиране на простотата на древните пастири със [[сонет]]и, [[мадригал]]и, [[Канцонета|канцонети]] и [[Бял стих|бели стихове]]. През 17 век някои силни и независими италиански свободомислещи, като [[Бернардино Телезио]], [[Лучилио Ванини]], [[Джордано Бруно]] и [[Томазо Кампанела]], превръщат философските и [[Езотеризъм|езотерични]] изследвания в нови канали и отварят пътя за научните завоевания на италианския астроном [[Галилео Галилей]], който е забележителен както с научните си открития, така и със своите писания.<ref name=":5">Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). ''Encyclopædia Britannica''. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 908</ref>

През 18 век политическото състояние на Италианските държави започва да се подобрява и философите разпространяват своите писания и идеи в цяла Европа през Епохата на [[Просвещение]]то. [[Апостоло Дзено]] и [[Пиетро Метастазио]] са две от забележителните фигури на епохата. [[Карло Голдони]], венециански драматург и либретист, създава [[Комедия дел арте]]. Водещата фигура на италианското литературно възраждане от 18 век е [[Джузепе Парини]].<ref>Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). „Italian Literature“. In Chisholm, Hugh (ed.). ''Encyclopædia Britannica''. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 909 – 910</ref>

Значими италиански писатели от началото на 20 век са [[Джовани Пасколи]], [[Итало Звево]], [[Габриеле д'Анунцио]], [[Умберто Саба]], [[Джузепе Унгарети]], [[Еудженио Монтале]] и [[Луиджи Пирандело]] (носител на [[Нобелова награда за литература]] за 1934 г.). [[Италиански неореализъм|Неореализмът]] е разработен от [[Алберто Моравия]]. [[Пиер Паоло Пазолини]] става известен като един от най-противоречивите автори в историята на Италия. [[Умберто Еко]] постига международен успех със средновековната детективска история „[[Името на розата]]“ (1980). Нобеловата награда за литература е присъждана на автори на италиански език шест пъти (от 2019 г.) с победители, включително [[Джозуе Кардучи]], [[Грация Деледа]], [[Луиджи Пирандело]], [[Салваторе Куазимодо]], [[Еудженио Монтале]] и [[Дарио Фо]].

== Ранносредновековна латинска литература ==
[[Файл:Boethius initial consolation philosophy.jpg|мини|287x287пкс|Изображение на [[Боеций]], преподаващ на учениците си (1385 г.). Боеций, християнски философ от 6 век, помага да се запази жива класическата традиция в Следримска Италия.]]
Докато [[Западна Римска империя|Западната Римска империя]] запада, латинската традиция се поддържа жива от писатели като [[Касиодор]], [[Боеций]] и [[Квинт Аврелий Симах]]. [[Либерални изкуства|Либералните изкуства]] процъфтяват в [[Равена]] при [[Теодорих Велики]], а готическите крале се обграждат с майстори на [[реторика]]та и [[граматика]]та. Някои мирски училища остават в Италия и сред известните учени са [[Магн Феликс Енодий]], [[Аратор]], [[Венанций Фортунат]], [[Феликс Граматик]], [[Петър Пизански]], [[Павлин Аквилейски]] и много други.

Италианците, които се интересуват от [[богословие]], гравитират към [[Париж]]. Тези, които остават, обикновено са привлечени от изучаването на [[Римско право|римското право]]. Това допринася за по-късното създаване на средновековните университети в [[Болонски университет|Болоня]], [[Падуански университет|Падуа]], [[Виченца]], [[Неапол]], [[Салерно]], [[Модена]] и [[Парма]]. Те спомагат за разпространението на културата и подготвят почвата, в която се развива новата [[народна литература]].<ref name="duecento-e-trecento">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/duecento-e-trecento-lingua-del_%28Enciclopedia-dell%27Italiano%29/|заглавие=Duecento e Trecento, lingua del|език=it|достъп_дата=13 June 2022}}</ref> Класическите традиции не изчезват и привързаността към паметта на [[Древен Рим]], загрижеността за политиката и предпочитанието към практиката пред теорията се комбинират, за да повлияят на развитието на италианската литература.<ref>Bartoli, Adolfo; Oelsner, Hermann (1911). "Italian Literature". In Chisholm, Hugh (ed.). ''Encyclopædia Britannica''. Vol. 14 (11th ed.). Cambridge University Press. с. 898</ref>

== Ранносредновековна литература ==
=== Трубадури ===
[[Файл:BnF ms. 12473 fol. 37 - Aimeric de Péguilhan (2).jpg|ляво|мини|255x255пкс|Аймерик дьо Пегиян]]
Най-ранната народна литературна традиция в Италия е на [[окситански език]], който се говори в части от [[Северозапад]]на Италия. Традицията на народната [[Лирика|лирическа поезия]] възниква в [[Поату]] в началото на [[12 век]] и се разпространява на юг и изток, като в крайна сметка достига Италия до края на века. Първите [[трубадур]]и, както се наричат онези окситански лирични поети, които практикуват в Италия, са от другаде, но висшата аристокрация на [[Северна Италия]] е готова да ги покровителства.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.salernoeditrice.it/prodotto/i-trovatori-nel-veneto-e-a-venezia/|заглавие=I trovatori nel Veneto e a Venezia|език=it|достъп_дата=14 June 2022|архив_дата=2023-06-20|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20230620223046/https://www.salernoeditrice.it/prodotto/i-trovatori-nel-veneto-e-a-venezia/}}</ref> Не след дълго местните италианци възприемат окситанския като средство за поетично изразяване, въпреки че терминът „окситански“ се появява всъщност едва през 1300 г., а „лангдок“ или „провансалски“ са предпочитаните термини.
[[Файл:Rambertino Buvalelli.jpg|мини|Началото на ''D'un saluz uoill m'entremetre'' на Рамбертино Бувалели, с украсен инициал D и името на Рамбертино (Lanbertin de Buualel) отгоре.|217x217пкс]]
Сред ранните покровители на чуждестранните трубадури са особено родовете [[Есте (династия)|Есте]], [[Да Романо]], [[Савойска династия|Савоя]] и [[Маласпина]]. [[Ацо VI д’Есте]], маркиз на Есте и господар на [[Херцогство Ферара|Ферара]], е забавляван от трубадурите [[Аймерик дьо Беланоа]] (док. 1215 – 1242), [[Аймерик дьо Пегиян]] (ок. 1170 – ок. 1230), [[Алберте дьо Систерон]] (1194 – 1221), [[Пейре Раймон Тулузки]] от [[Окситания]] (док. 1180 – 1220) и [[Рамбертино Бувалели]] от [[Болоня]] (1170 или 1180 – 1221) – един от най-ранните италиански трубадури. Влиянието на тези поети върху местните италианци привлича вниманието на Аймерик дьо Пегиян през 1220 г. След това в двора на Маласпина той пише стихотворение, атакуващо петима окситански поети в двора на [[Маркграфство Салуцо|маркграфа на Салуцо]] [[Манфред III (Салуцо)|Манфред III]]: [[Пейре Гийем дьо Лузерна]] (док. 13-14 век), [[Персевал Дория]] (ок. 1195 – 1264), [[Николето да Торино]] (док. 13 век), Шантарел и Труфарел. Аймерик очевидно се страхува от възхода на местните конкуренти.
[[Файл:Abbess Beatrice d'Este.jpg|мини|215x215пкс|Беатриче д'Есте, [[блажен]]а на Църквата]]
[[Файл:BnF ms. 12473 fol. 91 - Elias Cairel (2).jpg|ляво|мини|237x237пкс|Елиас Кайрел]]
[[Маркграфство Монферат|Маркграфовете на Монферат]] [[Бонифаций Монфератски|Бонифаций I]], [[Вилхелм VI (Монферат)|Вилхелм VI]] и [[Бонифаций II Монфератски|Бонифаций II]] са покровители на окситанската поезия. [[Пейре дьо ла Мула]] (док. ок. 1200) остава в двора на Монферат около 1200 г., а [[Рамбо дьо Вакейрас]] (* 1155/1180 или 1165 – ок. 1207) прекарва по-голямата част от кариерата си като придворен поет и близък приятел на Бонифаций I. Рамбо, заедно с няколко други трубадури, включително Елиас Кайрел, следва Бонифаций по време на [[Четвърти кръстоносен поход|Четвъртия кръстоносен поход]] и установява макар и накратко, итало-окситанската литература в [[Солун]].
[[Файл:BnF ms. 12473 fol. 109 - Sordel de Mantoue (1).jpg|ляво|мини|Сордело на ръкопис от 13 век]]
Дъщерята на Ацо VI, [[Беатриче д'Есте (починала 1226)|Беатриче]], е обект на [[Куртоазна любов|куртоазната любов]] на ранните поети. Синът на Ацо, [[Ацо VII д’Есте]], е домакин на [[Елиас Кайрел]] (док. 1204 – 1222) и [[Арно Каталан]] (док. 1219 – 1253). Рамбертино е обявен за [[подест]] на [[Генуа]] между 1218 г. и вероятно по време на тригодишния си мандат там въвежда окситанската лирическа поезия в града, която по-късно развива процъфтяваща окситанска литературна култура.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://core.ac.uk/download/pdf/78395126.pdf|заглавие=LA LIRICA TROBADORICA A GENOVA|език=it|достъп_дата=14 June 2022}}</ref>

Сред генуезките трубадури са [[Ланфранк Чигала]] (док. 1235 – 1257), съдия, [[Калега Панцан]] (1229/1230 – сл. 1313), търговец, [[Жакме Грил]] (док. 1244–1262), съдия, и [[Бонифачи Калво]] (док. 1253 – 1266), рицар. Генуа е и мястото на раждането на феномена [[подест]]-трубадур: мъже, които служат в няколко града като подести от името на [[Гвелфи и гибелини|гвелфската или гибелинската]] партия и които пишат [[политическа поезия]] на окситански. [[Рамбертино Бувалели]] е първият подест-трубадур, а в Генуа това са гвелфите [[Лука Грималди]] (док. 1240 – 1275) и [[Лукето Гатилузио]] (док. 1248 – 1307), и гибелините [[Персевал Дория]] (ок. 1195 – 1264) и [[Симоне Дория]] (док. 1250 – 1293).

Окситанската традиция в Италия надхвърля Генуа и дори [[Ломбардия]]. [[Бертоломе Дзордзи]] (док. 1266 – 1273) е от [[Венеция]]. [[Джирардо Кавалаци]] (док. 1225 – 1247) е гибелин от [[Новара]]. [[Николето да Торино]] (док. 13 век) вероятно е от [[Торино]]. Във [[Ферара]] [[Дуеченто]] ([[13 век]]) е представено от [[Ферари Трони]] (док. 13-14 век). [[Тераманино да Пиза]] (? – сл. 1250) от [[Пиза]] пише ''Doctrina de cort'' като ръководство за куртоазната любов. Той е една от фигурите от края на 13 век, които пишат както на окситански, така и на италиански. Друг такъв е [[Паоло Ланфранки да Пистоя]] (док. 1282 – 1295) от [[Пистоя]]. И двамата пишат [[сонет]]и, но докато Тераманино е критик на [[Тосканска школа|Тосканската школа]], Паоло е сочен като неин член. От друга страна той има много общо със [[Сицилианска школа|Сицилианската школа]] и с [[Долче стил нуово]].

Може би най-важният аспект на феномена на италианския трубадур е създаването на [[шансониер]]и (ръкописи с текстове, стихове и песни), ''[[Вида (биография)|види]]'' (кратки биографии в проза) и ''[[разо]]'' (къса окситанската проза, действаща като предговор и обяснение за трубадурската композиция).<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/razos_%28Enciclopedia-Dantesca%29/|заглавие=Razos|език=it|достъп_дата=14 June 2022}}</ref> [[Юк дьо Сен Сер]] (док. 1217 – 1253), който е свързан със семействата [[Да Романо]] и [[Маласпина ()|Маласпина]], прекарва последните четиридесет години от живота си в Италия. Той е автор на целия корпус от ''разо'' и на голяма част от ''видите''. Най-известният и влиятелен италиански трубадур, [[Сордело]] (1210-те – 1269) обаче е от малкото градче [[Гойто]] близо до [[Мантуа]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/sordello_%28Enciclopedia-Dantesca%29/|заглавие=Sordello|език=it|достъп_дата=14 June 2022}}</ref>

Трубадурите имат връзка с възхода на поетичната школа в [[Сицилианско кралство|Кралство Сицилия]]. През 1220 г. [[Об дьо Бигули]] (док. до 1220) присъства като зингер на коронацията на [[Фридрих II (Свещена Римска империя)|император Фридрих II]], вече [[Списък на владетелите на Сицилия|крал на Сицилия]]. [[Гийом Ожие Новела]] (? – 13 век) преди 1230 г. и [[Гийом Фигейра]] (док. 1229 – 1244) след това са двама важни окситански поети в неговия двор. И двамата бягат от [[Албигойски кръстоносен поход|Албигойския кръстоносен поход]], подобно на [[Аймерик дьо Пегиян]]. Кръстоносният поход опустошава [[Лангедок]] и принуждава много трубадури от областта, чиято поезия не винаги е благосклонна към църковната йерархия, да се спасяват в Италия. В Италия се поставя началото на италианската традиция на папската критика, която процъфтява, защитена от императора и от фракцията на гибелините.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.uciimtorino.it/europa/c1_4_contrasti_chiesa_trovatori.htm|заглавие=Contrasti tra Chiesa e trovatori|език=it|достъп_дата=14 June 2022}}</ref>

=== Рицарски роман ===
[[Файл:PalazzoTrinci010.jpg|мини|271x271пкс|[[Яков Ворагински]] със ''[[Златна легенда|Златната легенда]]'' в ръка – фреска от [[Отавиано Нели]], параклис на [[Палацо Тринчи|двореца Тринчи]] във [[Фолиньо]], Италия]]
''Historia de excidio Trojae'', приписвана на [[Дарет Фригийски]], твърди, че е разказ на очевидец за [[Троянска война|Троянската война]]. Дава вдъхновение на писатели в други страни. [[Гуидо деле Колоне]] от [[Месина]] (ок. 1210 – ок. 1287) – един от поетите на [[народен език|народния език]] от [[Сицилианска школа|Сицилианската школа]], пише ''Historia destructionis Troiae'' („История на разрушението на Троя“). В поезията си той е имитатор на [[Прованс|провансалците]], но в тази книга той превръща френския романс на Беноа в нещо, което звучи като сериозна история на латински.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://manoscritti.accademiadellacrusca.org/pdf/90.pdf|заглавие=I manoscritti della Crusca|език=it|достъп_дата=15 June 2022}}</ref>

Почти същото се случва и с други велики легенди. [[Куиликино да Сполето]] (док. 1236) пише [[дистих]]ове за легендата за [[Александър III Македонски]]. Европа е изпълнена с легендата за крал [[Артур]], но италианците се задоволяват с превода и съкращенията на френските романси. [[Яков Ворагински]] (ок. 1228 – 1298), докато съставя своята „[[Златна легенда]]“ (1260), остава историк.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.cassiciaco.it/navigazione/agostino/biografie/varagine_jacopo.html|заглавие=JACOPO DA VARAGINE|език=it|достъп_дата=15 June 2022}}</ref> Интелектуалният живот на Италия се проявява в съвсем специална, положителна, почти научна форма в изучаването на [[Римско право|римското право]]. Фарфа, [[Марсикано]] и други учени превеждат [[Аристотел]], предписанията на Школата в [[Салерно]] и пътешествията на [[Марко Поло]], свързвайки Класиката и [[Ренесанс]]а.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|898}}

В същото време епическата поезия е написана на смесен език – диалект на италиански, базиран на френски: хибридните думи показват обработка на звуците според правилата на двата езика, имат френски корени с италиански окончания и се произнасят според италианския или според латински правила. Накратко, езикът на епическата поезия принадлежи и на двата езика. Примерите включват ''chansons de geste'' (от старофр. „песен за подвизи“ – вид епична поема), ''Macaire'' („Макер“) и ''Entrée d'Espagne'' („Влизане в Испания“ – песен за подвизи), написана от Анонимен [[Падуа|падуанец]], и неговото продължение от 1343 г. ''Prize de Pampelune'' („Превземането на Памплона“), дело на [[Николо да Верона|Николò да Верона]] (док. ср. 14 век), и други. Всичко това предшества появата на една чисто италианска литература.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://elea.unisa.it/jspui/bitstream/10556/2130/1/tesi%20D.%20D%27Arienzo.pdf|заглавие=LA SEZIONE AUREA DEL POEMA CAVALLERESCO IN ITALIA|език=it|достъп_дата=15 June 2022|архив_дата=2022-06-16|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20220616122409/http://elea.unisa.it/jspui/bitstream/10556/2130/1/tesi%20D.%20D%27Arienzo.pdf}}</ref>

== Поява на родна народна литература ==
[[Файл:Cantico delle Creature.djvu|мини|303x303пкс|''Laudes creaturarum'' на Св. [[Франциск от Асизи]]]]
Френският и окситанският език постепенно отстъпват място на местния италиански. Хибридизмът се повтаря, но вече не преобладава. В ''Bovo d'Antona'' и ''Rainaldo e Lesengrino'' [[Венециански език|венецианският]] се усеща ясно, въпреки че езикът е повлиян от френските форми. Тези писания, които италианският лингвист от 19 век [[Грациядио Исая Асколи]] нарича „смесени“, непосредствено предхождат появата на чисто италиански произведения.

Има доказателства, че определен вид литература вече е съществувал преди 13 век. Става въпрос за следните поетически текстове (първите пет – от анонимен автор):  

* ''Ritmo cassinese'' – [[алегория]] от [[Монтекасино (абатство)|Монтекасино]]
* ''Ritmo di Sant'Alessio –'' животоописание на Св. [[Алексий Римски]]/Едески
* ''Ritmo lucchese'' – написана на [[Тоскански диалект|тосканско]] койне за битката между [[Лука|луканци]] и [[Пиза|пизанци]] от през 1213 г. в [[Маса и Карара|Маса Карара]]
* ''Ritmo laurenziano'' (познато и като ''Salv'a lo vescovo senato) –'' написано на последната страница на кодекс в [[Библиотека Лауренциана]] във Флоренция)
* ''Ritmo bellunese'' – разказва за събитията в [[Средновековна комуна|Комуна]] [[Белуно]] от периода 1193 – 1196 г.
* ''Laudes creaturarum'' („[[Песен за създанията]]“) – библейска песен на Св. [[Франциск от Асизи]] от ок. 1224 г.

Тези творби са класифицирани са класифицирани от съвременния италиански филолог и семиотик [[Чезаре Сегре]] и др. като „архаични произведения“: „като такива са обозначени първите литературни произведения на италиански народен език,  а датите им варират от последните десетилетия на 12 век до първите десетилетия на 13 век“.<ref name="duecento-e-trecento2">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/duecento-e-trecento-lingua-del_%28Enciclopedia-dell%27Italiano%29/|заглавие=Duecento e Trecento, lingua del|език=it|достъп_дата=13 June 2022}}</ref> Въпреки това, както посочва той, такава ранна литература все още не представя никакви унифицирани стилистични или езикови черти.<ref name="duecento-e-trecento2" /> Все пак това ранно развитие е едновременно на целия полуостров, варирайки само в предмета на изкуството. На север стиховете на [[Джакомино да Верона]] (1255/60 – ?) и [[Бонвезин да ла Рива]] (ок. 1240 – ок. 1313) са особено религиозни и са предназначени да бъдат рецитирани на хората. Те са написани на [[Ломбардски език|ломбардски]] и на [[Венециански език|венециански]] диалект.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://centrodantesco.it/notizie/cinquantanni-prima-di-dante-la-divina-commedia-esisteva-gia-ma-in-dialetto-lombardo/|заглавие=Cinquant'anni prima di Dante la Divina Commedia "esisteva" già: ma in dialetto lombardo|език=it|достъп_дата=15 June 2022}}</ref><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/giacomino-da-verona_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=GIACOMINO da Verona|език=it|достъп_дата=15 June 2022}}</ref> Те могат да се считат за принадлежащи към народния вид поезия. Този вид композиция е възможно да е бил насърчаван от стария обичай в Северна Италия да се слушат песните на [[Жонглиране|жонгльорите]] по площадите и по пътищата. Тълпите са запленени от историите за романси, от порочността на Макер и от бедите на [[Флоар и Бланшфльор|Бланшфльор]], ужасите на ''Babilonia Infernale'' („Адския Вавилон“) и блаженството на ''Gerusalemme celeste'' („Небесния Йерусалим“), а певците на религиозна [[поезия]] се съревновават с тези на ''chansons de geste'' („песните за подвизи“).{{Hrf|Bartoli|Oelsner|898 – 899}}

=== Сицилианска школа ===
{{Основна|Сицилианска школа}}

[[1230]] г. бележи началото на [[Сицилианска школа|Сицилианската школа]] и на литература с по-сходни черти. Значимостта на школата се крие повече в езика (в създаването на първия стандартен италиански език), отколкото в тематиката ѝ – любовна песен, частично моделирана според провансалската поезия, внесена на юг от [[нормани]]те и [[Швабия|швабите]] при [[Фридрих II (Свещена Римска империя)|Фридрих II]].<ref name="scuola-poetica-siciliana">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/scuola-poetica-siciliana_%28Federiciana%29/|заглавие=SCUOLA POETICA SICILIANA|език=it|достъп_дата=16 June 2022}}</ref> Тази поезия се различава от френския еквивалент в отношението си към жената, което е по-малко еротично и е по-платонично – насока, доразвита от [[Долче стил нуово]] в [[Болоня]] и [[Флоренция]] от по-късния 13 век. Обичайният репертоар от [[Рицарство|рицарски]] термини е адаптиран към италианската [[фонотактика]], създавайки нов италиански речник. Френските суфикси ''-ière'' и ''-ce'' пораждат стотици нови италиански думи на ''-iera'' и ''-za'' (например ''riv-iera'' и ''costan-za''). Те са възприети от [[Данте Алигиери|Данте]] и неговите съвременници и предадени на бъдещите поколения италиански писатели.<ref name="scuola-poetica-siciliana" />
[[Файл:Jacopo da Lentini.jpg|мини|193x193px|[[Джакомо да Лентини]] (детайл от [[миниатюра]] от 14 век, Централна национална библиотека на Флоренция)]]
Към Сицилианската школа принадлежат [[Енцио от Сардиния|Енцио]], крал на [[Сардинско кралство (1324 – 1720)|Сардиния]] (ок. 1218 – 1272), [[Пиетро дела Виня]] (ок. 1190 – 1249), [[Ингилфред от Лука]] (13 век), [[Гуидо деле Колоне]] (ок. 1210 – ок. 1287), [[Одо деле Колоне]] (13 век), [[Яков Аквински]] (док. 13 век), [[Руджери Апулиезе]] (док. 13 век), [[Джакомо да Лентини]] (ок. 1210 – ок. 1260), [[Ариго Теста]] (13 век) и др. Най-известната нейна творба е ''Io m'aggio posto in core'' („Заявих в сърцето си“) на Джакомо да Лентини – главата на движението, но има и поезия, написана от самия [[Сицилианско кралство|крал]] Фридрих II. На Джакомо да Лентини се приписва и изобретяването на [[сонет]]а – форма, усъвършенствана по-късно от Данте Алигиери, [[Франческо Петрарка|Петрарка]] и [[Джовани Бокачо|Бокачо]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.celeste-ots.it/celeste_files/scuola_siciliana/scuola_siciliana_5.htm|заглавие=Alcamo e la Scuola poetica siciliana|език=it|достъп_дата=16 June 2022}}</ref> [[Цензура]]та, наложена от краля, означава, че нито един политически въпрос не влиза в литературния дебат. В това отношение поезията на Северна Италия, все още разделена на [[Средновековна комуна|комуни]] или [[Град държава|градове-държави]] с относително демократични правителства, дава нови идеи. Тези нови идеи са показани в жанра [[Сирвента]], а по-късно и в дантевата „[[Божествена комедия|Комедия]]“, пълна с инвективи (нападателни речи) срещу съвременните политически лидери и папи.
[[Файл:Cielo d'alcamo.png|ляво|мини|240x240пкс|Чело д'Алкамо на изображение от 1819 г.]]
Въпреки че конвенционалната любовна песен преобладава в двора на Фридрих II (и по-късно на [[Манфред]]), една по-спонтанна поезия съществува в ''Contrasto'', приписвано на [[Чело д'Алкамо]] (13 век). Този спор между двама влюбени на [[сицилиански език]] не е най-древната или единствената южна поема от народен вид. Без съмнение тя принадлежи към епохата на император Фридрих II (не по-късно от 1250 г.) и е важно като доказателство, че е съществувала народна, независима от литературата поезия. ''Contrasto'' вероятно е научна преработка на изгубена народна рима и е най-близко до вид поезия, загинал или задушен от старата сицилианска литература.<ref name="scuola-poetica-siciliana2">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/scuola-poetica-siciliana_%28Federiciana%29/|заглавие=SCUOLA POETICA SICILIANA|език=it|достъп_дата=16 June 2022}}</ref> Неговата отличителна черта е притежаването на всички качества, противоположни на поезията на римите на Сицилианската школа, въпреки че стилът му може да издава познаване на поезията на Фридрих II и вероятно има [[Сатира|сатирично]] намерение в съзнанието на анонимния поет. Той е енергичен в изразяването на чувствата. Самонадеяността, понякога смела и много груба, показва, че темата е народна. Всичко в ''Contrasto'' е самобитно.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|899}}

Стиховете на Сицилианската школа са написани на първия известен стандартен италиански език.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://patrimonilinguistici.it/litaliano-deriva-dal-siciliano/|заглавие=L'italiano deriva dal siciliano?|език=it|достъп_дата=16 June 2022}}</ref> Това е разработено от тези поети под ръководството на Фридрих II и съчетава много черти, типични за сицилианския и в по-малка, но не пренебрежима степен, за [[Пулия|апулийски]] диалекти и други южни диалекти, с много думи от латински и от френски произход. Стиловете ''ilustre, cardinale, aulico, curiale'' на Данте са разработени от неговото лингвистично изследване на Сицилианската школа, чиито технически характеристики са внесени от [[Гуитоне д'Арецо]] (1239/35 – 1294) в [[Тоскана]], въпреки че той въвежда политически въпроси в своята „канцониера“. Стандартът се променя леко в Тоскана, тъй като тосканските писатели възприемат системата от пет гласни, използвана от южноиталианския език, като система от седем гласни. В резултат на това текстовете, които италианските ученици четат в своята антология, съдържат редове, които изглежда не се римуват един с друг – характеристика, известна като „сицилианска рима“, която по-късно е широко използвана от поети като Данте или Петрарка като проява на технически умения или като последна мярка.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/scuola-poetica-siciliana-metrica_%28Federiciana%29/|заглавие=SCUOLA POETICA SICILIANA, METRICA|език=it|достъп_дата=16 June 2022}}</ref>

==== Сицилианска рима ====
Поетите в двора на [[Фридрих II (Свещена Римска империя)|Фридрих II]] използват възвишен, дворцов, понякога изкуствен език, който обаче е подложен на „пречистване“ чрез използването на  латинизми и термини от провансалската лирика.  

Запазването на сицилианските текстове се извършва от [[Тоскана|тосканските]] преписвачи, които обаче ги „тосканизират“, като най-вече променят окончанието на римите. По този начин някои рими се запазват, но други се нарушават. Като сицилианизми са признати термините, завършващи на -u (напр. statu, usatu, quandu) или на [[Наставка|наставките]] -uri или -iri (напр. amaduri, taciri). Тосканизацията на сицилианския език води до следните промени на ниво рима: -i се римува със затворено -e, -u се римува със затворено -o, и това се среща и в „Божествена комедия“ на Данте.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.skuola.net/appunti-italiano/letteratura-medievale/contesto-storico-medioevo/rima-siciliana.html|заглавие=Rima siciliana|достъп_дата=2023'6'13}}</ref> 

=== Религиозна литература ===
[[Файл:Luca Giordano - San Francisco de Asis.jpg|ляво|мини|Св. Франциск от Асизи на картина на [[Лука Джордано]] (17 век)]]
През 13 век в Италия възниква религиозно движение с възхода на [[Доминикански орден|Доминиканския]] и [[Францискански орден|Францисканския]] ордени. Най-ранните запазени проповеди на италиански език са тези на доминиканеца [[Йордан Пизански]] (ок. 1255 – 1311).<ref>Beryl Smalley, Review of Carlo Delcorno, ''Giordano da Pisa e l'antica predicazione volgare'' (Florence: Olschki, 1975), The English Historical Review, 91:359 (1976), с. 412–413.</ref> [[Франциск от Асизи]] (ок. 1181 – 1226), мистик и реформатор в [[Католическа църква|Католическата църква]], основател на францисканците, също пише поезия. Въпреки че е образован, поезията му е под изисканата поезия от двора на Фридрих II. Според легендата Франциск продиктува [[химн]]a ''Laudes Creaturarum'' („[[Песен на създанията]]“) на 18-ата година от покаянието си, почти завладян от [[екстаз]].{{Hrf|Bartoli|Oelsner|899}} <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.sololibri.net/Cantico-delle-creature-testo-e-significato.html|заглавие=Cantico delle creature di San Francesco: testo e significato|език=it|достъп_дата=17 юни 2022}}</ref> Това е първото голямо поетично произведение на Северна Италия, написано във вид стих, белязан от [[асонанс]] – поетично средство, по-разпространено в Северна Европа. Други стихотворения, приписвани преди това на Франциск, сега са общопризнати като лишени от автентичност.
[[Файл:Paolo uccello, beato iacopone da todi, 1435-36, da duomo di prato, 02.JPG|мини|305x305пкс|Якопоне да Тоди на фреска от [[Паоло Учело]] в Катедралата на [[Прато]].]]
[[Якопоне да Тоди]] (ок. 1230 – 1306) е поет, който представлява религиозното чувство, постигнало особен напредък в [[Умбрия]]. Якопоне е обладан от мистицизма на Свети Франциск, но също така е и сатирик, който осмива [[Политическа корупция|покварата]] и лицемерието на Църквата, олицетворена от папа [[Бонифаций VIII]], гонител на Якопоне и на Данте.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://library.weschool.com/lezione/jacopone-da-todi-spirito-5201.html|заглавие=Jacopone da Todi, "O papa Bonifazio, molt'hai iocato al monno"|език=it|достъп_дата=17 June 2022}}</ref> Съпругата му умира, след като трибуните на публичен турнир се срутват, и скръбта от внезапната ѝ смърт кара Якопоне да даде всичките си притежания на бедните. Якопоне се покрива с дрипи, присъединява се към Третия орден<ref>Третите ордени (първият е мъжкият клон на ордена, вторият - женският) са предназначени за хора, които искат да поемат обетите и да живеят в съответствие с духовността на този орден, но не и да напускат света.</ref> на Свети Франциск, изпитва удоволствие да му се смеят и е следван от тълпа хора, които му се подиграват и викат след него ''Якопоне, Якопоне''. Той бълнува години наред, подлагайки се на най-тежки страдания и давайки воля на религиозното си опиянение в стиховете си. Якопоне е [[Християнска мистика|мистик]], който от своята [[Отшелничество|отшелническа]] килия гледа към света и специално наблюдава папството, бичувайки с думите си папа [[Целестин V]] и папа Бонифаций VIII, за което е хвърлен в затвора.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|899}}<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.raffaellieditore.com/jacopone_da_todi|заглавие=Jacopone da Todi|език=it|достъп_дата=17 юни 2022}}</ref>

Религиозното движение в Умбрия е последвано от едно друго литературно явление – религиозната драма. През 1258 г. отшелникът [[Раниеро Фазани]] (? – 1281) напуска пещерата, в която е живял дълги години, и внезапно се появява в [[Перуджа]]. Той се представя като изпратен от Бога да разкрие мистериозни видения и да обяви на света ужасни посещения.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/raniero-fasani_%28Enciclopedia-Italiana%29/|заглавие=FASANI, Raniero|език=it|достъп_дата=17 June 2022}}</ref> Това е бурен период на политическа разцепление ([[гвелфи и гибелини]]), забрани и [[Отлъчване от Църквата|отлъчвания]], издадени от папите, и репресии на императорската партия. В тази среда изказванията на Фазани стимулират формирането на Compagnie di Disciplinanti, които за покаяние се самобичуват до кръв, и пеят възхвали (''laudi'') в диалог в своите [[Братство|братства]]. Тези ''laudi'', тясно свързани с [[литургия]]та, са първият пример за драма на местния език на Италия. Те са написани на [[умбрийски диалект]], в стихове от осем срички и нямат особена стойност. Тяхното развитие обаче е бързо. Още в края на 13 век се появяват ''Devozioni del Giovedi e Venerdi Santo'' („Посвещения на Четвъртъка е Светия петък“), смесващи [[литургия]] и театър. По-късно ''di un Monaco che andò al servizio di Dio'' („За монах, постъпил в служба на Бога“) се доближава до определената форма, която религиозната драма ще приеме през следващите векове.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|899}}

=== Първа тосканска литература ===
През 13 век [[Тоскана]] се намира в уникална ситуация. Тосканците говорят на диалект, който доста наподобява [[Латински език|латинския език]] и впоследствие става почти изключително език на литературата, а в края на 13 век се смята за превъзхождащ другите диалекти.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/volgari-medievali_%28Enciclopedia-dell%27Italiano%29/|заглавие=Volgari medievali|език=it|достъп_дата=18 June 2022}}</ref> „Тосканският език е по-подходящ за писане или литература“, пише [[Антонио да Темпо]] от [[Падуа]], роден около 1275 г. След падането на [[Хоенщауфен]] в [[Битка при Беневенто (1266)|битката при Беневенто]] през 1266 г. това е първата провинция на Италия. От 1266 г. Флоренция започва движение за политическа реформа, което води през 1282 г. до назначаването на [[Приори на изкуствата]] и създаването на ''Arti Minori'' (Търговски гилдии). По-късно това е копирано от [[Сиена]] (с Магистратурата на деветимата), [[Лука]], [[Пистоя]] и други гвелфски градове в Тоскана с подобни популярни институции. [[Търговска гилдия|Гилдиите]] взимат управлението в свои ръце и това е времето на социален и политически просперитет.

В Тоскана също съществува народна любовна поезия. Школа от подражатели на [[Сицилианска школа|сицилианците]] се ръководи от [[Данте да Маяно]], но нейната литературна оригиналност е в друга посока - тази на хумористичната и сатиричната поезия.<ref>{{Cite journal|last=Russo|first=Luigi|year=1947|title=LA LETTERATURA COMICO-REALISTICA NELLA TOSCANA DEL DUE e TRECENTO (Continuazione dal vol. I, pp. 141-161, pp. 558-576)|url=https://www.jstor.org/stable/26040044|journal=Belfagor|language=it|volume=2|issue=3|pages=293–313|jstor=26040044|access-date=18 June 2022}}</ref> Изцяло демократичната форма на управление създава поетичен стил, който се противопоставя силно на средновековния мистичен и рицарски стил. Благочестивото призоваване на Бога или на дама идва от [[клоатър]]а и от [[замък]]а; по улиците на градовете всичко, което е било преди, се третира с насмешка или хаплив [[сарказъм]]. [[Фолгоре да Сан Джиминяно|Фолгорè да Сан Джиминяно]] (1270 – 1332) се смее, когато в своите сонети разказва на група сиенски младежи за заниманията от всеки месец от годината или когато учи група флорентински младежи на удоволствията от всеки ден от седмицата. [[Чене дела Китара]] (13 век – 1336) се смее, когато пародира сонетите на Фолгоре. Сонетите на [[Рустико ди Филипо]] (1230/40 – 1291/1300) са наполовина забавни и наполовина сатира, както и работата на [[Чеко Анджолиери]] от Сиена (ok. 1260 – 1310/13) – най-старият сатирик, когото познаваме, далечен предшественик на [[Франсоа Рабле|Рабле]] и [[Мишел дьо Монтен|Монтен]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://annamariaromanello.wordpress.com/2017/03/13/altra-novella-di-l-pirandello-tutto-per-bene/|заглавие=L'UMORISMO DI LUIGI PIRANDELLO: PARTE PRIMA|език=it|достъп_дата=18 June 2022}}</ref>

Още един вид поезия започва в Тоскана. [[Гуитоне д'Арецо]] (1230/35 – 1294) кара изкуството да се откаже от рицарството и провансалските форми заради националните мотиви и латинските форми. Той се опитва да пише политическа поезия и въпреки че творчеството му често е неясно, той подготвя пътя за [[Болонска школа|Болонската школа]]. [[Болоня]] е градът на науката и там се появява [[Философия|философската]] поезия. 
[[Файл:Codice Banco Rari 217.jpg|мини|Страница от кодекса на Banco Rari 217 f. 34r, който съдържа ''Al cor gentil rempaira semper amore'' на Гуидо Гуиницели]]
[[Гуидо Гуиницели]] (1235 – 1276) е поетът, следващ новата мода в изкуството. В творчеството му се променят и разширяват идеите за рицарството.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|900}} Само онези, чието сърце е чисто, могат да бъдат благословени с истинската любов, независимо от класата. Той опровергава традиционното кредо на [[Куртоазна любов|куртоазната любов]], за която любовта е фина философия, която само няколко избрани рицари и принцеси могат да схванат. Любовта е сляпа за клевети, но не и за доброто сърце, когато я намери: когато успее, това е резултат от духовното, а не от физическото сродство между две души. Демократичният възглед на Гуиницели може да бъде разбран по-добре в светлината на по-голямото равенство и свобода, на които се радват градовете-държави в Централна и Северна Италия, и на възхода на средната класа, нетърпелива да се легитимира в очите на старата аристокрация, все още гледана с уважение и възхищение, но всъщност лишена от политическата си власт. [[Канцона|Канцоните]] на Гуиницели съставляват библията на [[Долче стил нуово]] и по-специално "Al cor gentil" („Към благородното сърце") се смята за манифест на новото движение, което разцъфтява във Флоренция при [[Гуидо Кавалканти]], Данте и техните последователи.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.letteraturaitalia.it/1-antologia-di-testi-duecento-e-trecento/poesie-di-guido-guinizzelli-io-voglio-del-ver-la-mia-donna-laudare-e-altri-sonetti-parafrasi/|заглавие=Poesie di Guido Guinizzelli|език=it|достъп_дата=18 June 2022}}</ref> Неговата поезия има някои от недостатъците на Школата на [[Арецо]]. Въпреки това тя бележи голямо развитие в историята на италианското изкуство, особено поради тясната си връзка с [[Лирика|лирическата поезия]] на Данте.
[[Файл:Brunetto latini livre dou tresor.jpg|ляво|мини|341x341пкс|Страница от Книга I на ''Tesoretto'' на Брунето Латини]]
През 13 век има няколко големи [[Алегория|алегорични поеми]]. Една от тях е на [[Брунето Латини]] (ок. 1220 – 1294 или 1295), близък приятел на Данте. Неговото ''Tesoretto'' е кратко стихотворение в редове от седем срички, римувани в куплети, в които авторът е изгубен в пустинята и среща дама, която представлява Природата и която му дава много инструкции. Тук виждаме видение, алегория и инструкция с морален обект – три елемента, които откриваме отново в „[[Божествена комедия]]“. [[Франческо да Барберино]] (1264 – 1348), секретар на [[епископ]]ите, [[съдия]] и [[нотариус]], пише две малки алегорични стихотворения, ''Documenti d'amore'' („Документи за любовта“) и ''Del reggimento e dei costumi delle donne'' („За полка и за нравите на жените“). Стихотворенията днес обикновено се изучават не като литература, а заради историческия контекст.<ref>{{Cite book|title=Francesco da Barberino tra Andrea Cappellano e Averroè: poesia, immagini, profetismo|url=https://www.academia.edu/29189476|accessdate=18 June 2022|език=it}}</ref> Четвъртото алегорично произведение е ''Intelligenza'', което понякога се приписва на Компани, но вероятно е само [[превод]] на френски стихове.

През [[15 век]] [[Хуманизъм|хуманистът]] и печатар [[Алдо Мануцио]] 1449/1450 – 1515) публикува тосканските поети [[Франческо Петрарка|Петрарка]] и [[Данте Алигиери]] („Божествена комедия“), създавайки модела за това, което се превръща в стандарт за съвременния италиански език.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.maremagnum.com/vetrina/aldo-manuzio?order_by=created_at%3Adesc|заглавие=ALDO MANUZIO, UNA STORIA DI "CARATTERE"|език=it|достъп_дата=18 June 2022}}{{Dead link|date=октомври 2023 |bot=InternetArchiveBot |fix-attempted=yes }}</ref>

==== Развитие на ранната проза ====
[[Файл:Marco Polo, Il Milione, Chapter CXXIII and CXXIV Cropped.jpg|мини|330x330px|''Пътешествията на Марко Поло'' от [[Рустикело да Пиза]] и [[Марко Поло]]]]
Италианската проза от 13 век е толкова богата и разнообразна, колкото и поезията.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://letteritaliana.weebly.com/la-prosa-del-xiii-xiv-sec.html|заглавие=La prosa del XIII-XIV sec.|език=it|достъп_дата=20 June 2022}}</ref> Най-ранният пример датира от 1231 г. и се състои от кратки известия за вписвания и разходи от [[Матазала ди Спинело дей Ламбертини]] от [[Сиена]]. По това време няма и следа от литературна проза на италиански, но има такава на [[Френски език|френски]]. По средата на века някой си Алдобрандо или Алдобрандино от Флоренция или Сиена написва книга за [[Беатриса Савойска]], графиня на Прованс, наречена ''Le Régime du corps''. През 1267 г. [[Мартино да Канале]] (док. 13 век) написва „История на Венеция“ на същия старофренски (лангдок). [[Рустикело да Пиза]] (док. 13 век), който е бил дълго време в двора на [[Едуард I|Едуард I от Англия]], пише много рицарски романси, произлизащи от [[Артуров цикъл|цикъла на Артур]], и впоследствие пише „Пътешествията на Марко Поло“ („Милионът“), които може да са били продиктувани от самия [[Марко Поло]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.liberliber.it/online/autori/autori-p/marco-polo/il-milione/|заглавие=Il Milione|език=it|достъп_дата=20 June 2022}}</ref> И накрая [[Брунето Латини]] (ок. 1220 – 1294 или 1295) написва своя ''Tesoretto'' („Съкровище“) на френски.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|900}} Латини също написва някои произведения на италианската проза като ''La rettorica'', адаптация от ''De pronatione'' на [[Цицерон]], и превежда три речи от Цицерон: ''Pro Ligario'', ''Pro Marcello'' и ''Pro rege Deiotaro''. Друг важен писател е флорентинският съдия [[Боно Джамбони]] (пр. 1240 – ок. 1292), който превежда ''Historiae adversus paganos'' на [[Павел Орозий]], ''Epitoma rei militaris'' на [[Флавий Вегеций Ренат]], прави превод/адаптация на ''De pronatione'' на Цицерон, смесена с ''Rethorica ad Erennium'', и превод/адаптация на [[Инокентий III]] с ''De miseria humane conditionis''. Той също така пише алегоричен роман, наречен ''Libro de' Vizi e delle Virtudi'' („Книга на греховете и на добродетелите“), чиято по-ранна версия (''Trattato delle virtù e dei vizi'') също е запазена. [[Андреа да Гросето]] (13 век – ?) през 1268 г. превежда три договора на [[Албертан Брешански]] от латински на [[тоскански диалект]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.arlima.net/ad/andrea_da_grosseto.html|заглавие=ANDREA DA GROSSETO|език=it|достъп_дата=20 June 2022}}</ref>

След оригиналните композиции на ''лангьой'' идват преводи или адаптации на същите. Има някои морални разкази, взети от религиозни легенди, роман за [[Юлий Цезар]], някои кратки истории за древни рицари, [[Кръгла маса (Камелот)|Кръглата маса]], преводи на „Пътешествията на Марко Поло“ и на ''Tesoretto'' на Брунето Латини. В същото време се появяват преводи от латински на морални и аскетични произведения, истории и трактати по [[реторика]] и красноречие. Също така забележителна е ''Composizione del mondo'' („Композиция на света“) – научна книга от [[Ристоро]] да [[Арецо]] (док. ср. 13 век).<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/ristoro-d-arezzo_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=RISTORO d'Arezzo|език=it|достъп_дата=20 June 2022}}</ref> Това произведение е обширен трактат по [[астрономия]] и [[география]]. Ристоро е внимателен наблюдател на природните явления; много от нещата, които той разказва, са резултат от негови лични разследвания и следователно неговите произведения са по-надеждни от тези на други писатели от онова време по подобни теми.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|900}}

Съществува и друг кратък трактат: ''De regimine rectoris'', от [[Паолино Венето]] (ок. 1270 – 1344) – [[Францискански орден|миноритски]] [[монах]] от Венеция, епископ на [[Поцуоли]], който също пише латинска хроника. Неговият трактат е в тясна връзка с този на [[Еджидио Колона]] (1242/47 – 1316), ''De regimine principum''. Написан е на [[Венециански език|венециански]].

13 век е много богат на приказки.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/le-forme-del-racconto-breve_%28Storia-della-civilt%C3%A0-europea-a-cura-di-Umberto-Eco%29/|заглавие=Le forme del racconto breve|език=it|достъп_дата=20 June 2022}}</ref> Сборникът, наречен ''Cento Novelle antiche'' („100 древни новели“), съдържа истории, извлечени от много източници, включително азиатски, гръцки и троянски традиции, древна и средновековна история, легендите за [[Бретан]], [[Прованс]] и Италия, [[Библия]]та, местни италиански традиции и истории на животни и древна [[мит]]ология. Тази книга има далечна прилика с испанската колекция, известна като ''El Conde Lucanor''. Особеността на италианската книга е, че историите са много кратки и изглеждат просто очертания, които разказвачът трябва да попълни, докато върви. Други прозаични романи са включени от [[Франческо да Барберино]] (1264 – 1348) в неговия труд ''Del reggimento e dei costumi delle donne'', но те са от много по-малко значение.

Като цяло италианските романи от 13 век имат малко оригиналност и са слабо отражение на много богатата легендарна [[Френска литература|литература на Франция]]. Трябва да се обърне известно внимание на ''Lettere'' („Писма“) на Фра [[Гуитоне д'Арецо]] (1230/35 – 1294), който пише много стихотворения, а също и някои писма в проза, чиито теми са морални и религиозни. Любовта на Гуитоне към Античността и традициите на Рим и неговия език е толкова силна, че той се опитва да пише италиански в латински стил. Писмата са неясни и напълно варварски. Гуитоне взима като свой специален модел [[Луций Аней Сенека]], [[Аристотел]], [[Цицерон]], [[Боеций]] и [[Августин Блажени]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/guittone-d-arezzo_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=GUITTONE d'Arezzo|език=it|достъп_дата=20 June 2022}}</ref> Той смята стила си за много художествен, но по-късните учени го разглеждат като екстравагантен и гротесков.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|900}}

=== Долче стил ново ===
{{Основна|Стилновизъм}}

Долче стил ново (''Dolce stil novo''), известен също като [[Стилновизъм]], е важно италианско поетично течение, което се развива между 1280 и 1310 г., първо в [[Болоня]] благодарение на своя инициатор [[Гуидо Гуиницели]] (1235 – 1276), но след това се премества във Флоренция, където се развива най-много.

Стилновизмът повлиява на част от италианската поезия до [[Франческо Петрарка]]: всъщност той се превръща в ръководство за задълбочено изследване към изтънчено и „благородно“ изразяване на мислите, отделяйки езика от обичайния народен език и по този начин пренасяйки италианската литературна традиция към идеала за изискана и придворна поезия. Раждат се новите рими – стихотворение, в центъра на което вече не е само страданието на влюбения, но и празнуването на духовните дарове на любимия, независимо от отвръщането или не на любовното чувство. В сравнение с предишни тенденции, като школата на [[Гуитоне д'Арецо]], стилновската поетика придобива по-висок качествен и интелектуален характер: редовното използване на [[Метафора|метафори]] и символи, както и двойното значение на думите.[[Файл:Blois - tableau Guido Cavalcanti.jpg|мини|Картина в галерията с портрети от замъка Beauregard в Селет, с Гуидо Кавалканти|240x240пкс]]
С школата на [[Лапо Джани]] (док. 13 - 14 век), [[Гуидо Кавалканти]] (ок. 1258 – 1300), [[Чино да Пистоя]] (1265 или ок. 1270 – 1336) и [[Данте Алигиери]] (1265 – 1321) лирическата поезия става изключително тосканска.<ref>{{Cite journal|last=Whitmore|first=Charles E.|year=1916|title=Some Tendencies of Italian Lyric Poetry in the Trecento|url=https://www.jstor.org/stable/457066|journal=PMLA|volume=31|issue=1|pages=24–42|doi=10.2307/457066|jstor=457066|access-date=21 June 2022}}</ref><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://library.weschool.com/lezione/dolce-stil-novo-dante-alighieri-guido-cavalcanti-cino-da-pistoia-guinizzelli-22013.html|заглавие=Il Dolce Stil Novo: riassunto|език=it|достъп_дата=21 June 2022}}</ref> Цялата новост и поетична сила на тази школа се състои, според Данте, в силата на изразяване на чувствата на душата по начина, по който любовта ги вдъхновява, по подходящ и изящен начин, подходяща форма за материята и чрез изкуство, сливащо едното с другото.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|901}} Любовта е божи дар, който изкупва човека в очите на Бога, а любимата на поета е ангелът, изпратен от небето, за да покаже пътя към спасението. Този неоплатоничен подход, широко подкрепян от Долче стил ново, и въпреки че в случая на Кавалканти може да бъде разстройващ и дори разрушителен, все пак е едно метафизично преживяване, способно да издигне човека към по-висше, духовно измерение. Новият стил на Джани все още е повлиян от Сицилиано-провансалската школа.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/ricevuti-lapo-detto-lapo-gianni_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=RICEVUTI, Lapo, detto Lapo Gianni|език=it|достъп_дата=21 June 2022}}</ref>
[[Файл:Portrait of Guido Cavalcanti from Rime, 1813 - BEIC.tif|ляво|мини|260x260пкс|Гуидо Кавалканти, портрет от 1813 г.]]
Стиховете на Кавалканти попадат в два класа: тези, които изобразяват философа (''il sottilissimo dialettico'', както го нарича [[Лоренцо де Медичи (Великолепни)|Лоренцо Великолепни]]) и тези, които са по-пряко продукт на неговата поетична природа, пропита с [[мистицизъм]] и [[метафизика]]. Към първия набор принадлежи известната поема ''Sulla natura d'amore'' („Върху природата на любовта“), която всъщност е трактат върху любовната [[метафизика]] и е анотирана по-късно по учен начин от известни неоплатонически философи от 15 век, като [[Марсилио Фичино]] и други. В други стихотворения Кавалканти е склонен да задуши поетичните образи под мъртвата тежест на философията. От друга страна в своите ''Ballate'' той се излива простодушно, но със съзнание за своето изкуство. Най-великата от тях се счита баладата, написана когато е прогонен от Флоренция с групата на Бианки през 1300 г. и намира убежище в [[Сардзана]].{{Hrf|Bartoli|Oelsner|901}} <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://letteritaliana.weebly.com/perchi-no-spero-di-tornar-giammai.html|заглавие=Guido Cavalcanti|език=it|достъп_дата=21 June 2022}}</ref>

Третият поет сред последователите на новата школа е Чино да Пистоя от рода [[Синибулди]]. Неговите любовни стихове са сладки, меки и музикални.

=== 14 век: зародиши на Ренесанса ===
[[Файл:Portrait de Dante.jpg|мини|269x269px|[[Сандро Ботичели]], ''Портрет на Данте'', 1495 г.]]

=== Данте Алигиери ===
{{Основна|Данте Алигиери}}

[[Данте Алигиери]] (1265 – 1321) , един от най-великите италиански поети, също показва тези лирични тенденции.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/dante_%28Enciclopedia-dell%27Italiano%29/|заглавие=Dante|език=it|достъп_дата=22 June 2022}}</ref> През 1293 г. той пише „[[Нов живот]]“ (наречен така, за да покаже, че първата му среща с [[Беатриче Портинари|Беатриче]] е началото на нов живот), в която идеализира любовта. Това е сборник от стихове, към които Данте добавя разказ и обяснение. Всичко е свръхчувствено, въздушно, небесно, а истинската Беатриче е изместена от идеализирана визия за нея, губейки човешката си природа и превръщайки се в образ на божественото.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://core.ac.uk/download/pdf/197680512.pdf|заглавие=LA FIGURA E IL RUOLO DI BEATRICE NELL'OPERA DANTESCA|език=it|достъп_дата=22 June 2022}}</ref> Данте е главният герой на произведението и разказът претендира да бъде автобиографичен, въпреки че историческата информация за живота на Данте доказва, че това е поетическа свобода.

Няколко от текстовете на „Нов живот“ се занимават с темата за новия живот. Не всички любовни стихотворения обаче се отнасят до Беатриче - някои са философски и препращат към ''Convivio''.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.lacooltura.com/2015/09/vita-nova-convivio-filosofia-donna-teologia-dante/|заглавие=Che cosa lega il Convivio alla Vita Nova: Filosofia e Teologia in Dante|език=it|достъп_дата=22 June 2022}}</ref>

==== „Божествена комедия“ ====
{{Основна|Божествена комедия}}
[[Файл:Inferno.jpg|ляво|мини|Първа страница от ранно печатно издание на „Божествена комедия“ на Данте|296x296пкс]]
„[[Божествена комедия]]“ разказва за пътуванията на поета през трите царства на мъртвите — [[Ад]]а, [[Чистилище]]то и [[Рай|Рая]], придружен от латинския поет [[Вергилий]]. Под буквалния смисъл на този велик епос се крие [[Алегория|алегоричен]] смисъл. Данте, пътуващ през трите царства, символизира човечеството, насочено към двойния обект на временното и вечното щастие. Гората, в която поетът се губи, символизира греха.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://letteritaliana.weebly.com/divina-commedia.html|заглавие=Divina Commedia|език=it|достъп_дата=22 June 2022}}</ref> Планината, огрявана от слънцето, е универсалната монархия.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|901}} Трите звяра са трите порока и трите сили, поставили най-големите пречки пред плановете на Данте. Завистта е Флоренция, лека, непостоянна и разделена на Черни гвелфи и Бели гвелфи. Гордостта е домът на Франция. Скъперничеството е папският двор. [[Вергилий]] представлява разума и империята.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://divinacommedia.weebly.com/inferno-canto-i.html|заглавие=Inferno, Canto I|език=it|достъп_дата=22 June 2022}}</ref> Беатриче е символът на свръхестествената помощ, която човечеството трябва да има, за да постигне върховната цел, която е Богът. 

Достойнството на поемата не е в [[алегория]]та, която все още я свързва със [[Средновековна литература|средновековната литература]]. Новото е индивидуалното изкуство на поета, класическото изкуство, прелято за първи път в романска форма. Независимо дали описва природата, анализира страстите, проклина пороците или пее химни на добродетелите, Данте се отличава с величието и деликатността на своето изкуство. Той взима материалите за своята поема от [[богословие]]то, философията, историята и митологията, но най-вече от собствените си страсти, от омразата и любовта.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/magazine/atlante/cultura/Dante_Filippo_e_la_tintura_di_odio.html|заглавие=Dante, Filippo e la tintura di odio|език=it|достъп_дата=22 June 2022}}</ref> Под перото на поета мъртвите оживяват; те отново стават мъже и говорят езика на своето време, на своите страсти. [[Фарината дели Уберти]], [[Бонифаций VIII]], [[Уголино дела Герардеска|граф Уголино]], [[Манфред (поема)|Манфред]], [[Сордело]], [[Хуго Капет]], Св. [[Тома Аквински]], [[Качагуида]], [[Бенедикт Нурсийски|св. Бенедикт]] и [[Петър (апостол)|св. Петър]] са толкова много обективни творения; те стоят пред нас в целия живот на техните характери, техните чувства и техните навици. 

Истинският наказващ греховете и възнаграждаващ добродетелите е самият Данте. Личният интерес, който той проявява към историческото представяне на трите свята, е това, което най-много ни интересува и ни вълнува. Той преправя историята според собствените си страсти. Така „Божествена комедия“ е не само жизнена драма на съвременните мисли и чувства, но и ясно и спонтанно отражение на индивидуалните чувства на поета, от възмущението на гражданина и изгнаника до вярата на вярващия и плама на философът. „Божествена комедия“ се нарежда сред най-добрите произведения на [[Световна литература|световната литература]].<ref>{{Cite book|last=Bloom|first=Harold|authorlink=Harold Bloom|title=The Western Canon|url=https://archive.org/details/westerncanonbook00bloorich|year=1994|isbn=9780151957477}} Вж. също [[Канон (култура)|западния канон]] за други "канони", които включват „Божествена комедия“.</ref>

=== Франческо Петрарка ===
{{Основна|Франческо Петрарка}}

[[Файл:Petrarchae (Francesco Petrarca) - Studiolo di Federico da Montefeltro.jpg|мини|[[Педро Беругете]], ''Портрет на Петрарка'', ок. 1472-76 г.|344x344пкс]]
Два факта характеризират литературния живот на [[Франческо Петрарка]] (1304 – 1374): класическото изследване и новото човешко чувство, въведено в неговата лирика. Петрарка, който разкрива творбите на великите латински писатели, ни помага да разберем Петрарка, който обича истинска жена на име Лаура и я възхвалява приживе и след смъртта ѝ в поезии, изпълнени с елегантност. Петрарка е първият [[Хуманизъм|хуманист]] и същевременно първият модерен лирически поет.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.studenti.it/petrarca-vita-opere.html#:~:text=Il%20primo%20umanista,per%20comporre%20le%20loro%20opere.|заглавие=Francesco Petrarca: biografia, libri e poetica|език=it|достъп_дата=22 June 2022}}</ref><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://davidegrassi.it/Scuola/Lezioni/Argomenti/Petrarca.pdf|заглавие=Petrarca|език=it|достъп_дата=22 юни 2022|архив_дата=2022-10-13|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20221013183222/http://davidegrassi.it/Scuola/Lezioni/Argomenti/Petrarca.pdf}}</ref> Кариерата му е дълга и бурна. Живее дълги години в [[Авиньон]], проклинайки покварата на папския двор; обикаля почти цяла Европа. Кореспондира си с императори и папи и е смятан за най-важния писател на своето време.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|901}}

Неговият ''Canzoniere'' е разделен на три части: първата съдържа поезиите, написани по време на живота на Лаура, втората е стихотворенията, написани след смъртта ѝ, третата е поемата ''Trionfi''. Единствената тема на тази поезия е любовта; но обработката е пълна с разнообразие в концепцията, в образите и в чувствата, извлечени от най-разнообразните впечатления от природата. Лирическите стихове на Петрарка са доста различни не само от тези на провансалските [[трубадур]]и и италианските поети преди него, но и от текстовете на Данте.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.studenti.it/dante-petrarca-confronto.html|заглавие=Dante e Petrarca a confronto|език=it|достъп_дата=22 June 2022}}</ref> Петрарка е психологически поет, който изследва всичките си чувства и ги предава с изкуство на изящна сладост. Лириката му вече не е трансцедентална като тази на Данте, а е изцяло в човешките граници. Втората част на ''Канцониери'' е по-страстна. ''Триумфи''-те са по-ниски; в тях Петрарка се опитва да имитира „Божествена комедия“ на Данте, но не успява. Канцониерите включват и няколко политически поезии, за една се предполага, че е адресирана до [[Кола ди Риенци]], и няколко сонета срещу двора на Авиньон. Те са забележителни със силата на чувствата си, а също и с това, че показват, че в сравнение с Данте Петрарка е имал чувство за по-широко италианско съзнание. Той ухажва Италия, която е различна от всичко, замислено от хората от Средновековието. В това той е предшественик на модерните времена и модерните стремежи.<ref>{{Cite journal|last=Fenzi|first=Enrico|year=2013|title=Petrarca e l'esilio|url=https://journals.openedition.org/arzana/232|journal=Arzanà. Cahiers de Littérature Médiévale Italienne|language=it|issue=16–17|pages=365–402|doi=10.4000/arzana.232|access-date=22 June 2022}}</ref> Петрарка няма решителна политическа идея. Той превъзнася Кола ди Риенци, призовава император [[Карл IV (Свещена Римска империя)|Карл IV]] и възхвалява [[Висконти]]; всъщност неговата политика е повлияна повече от впечатления, отколкото от принципи. Преди всичко това е любовта му към Италия, която в съзнанието му е обединена отново с Рим, великият град на неговите герои [[Цицерон]] и [[Сципион Африкански|Сципион]].{{Hrf|Bartoli|Oelsner|901–902}} Някои казват, че Петрарка поставя началото на Ренесансовия хуманизъм.

=== Джовани Бокачо ===
{{Основна|Джовани Бокачо}}

[[Файл:Andrea del Castagno Giovanni Boccaccio c 1450.jpg|мини|[[Андреа дел Кастаньо]], ''Джовани Бокачо с „Декамерон“'', ок. 1450 г.|322x322пкс]]
[[Джовани Бокачо]] (1313 – 1375) изпитва същата ентусиазирана любов към Античността и същото преклонение пред новата италианска литература като Петрарка.<ref name="boccaccio">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/giovanni-boccaccio_%28Enciclopedia-Italiana%29/|заглавие=BOCCACCIO, Giovanni|език=it|достъп_дата=23 June 2022}}</ref> Той е първият, който прави латински превод на „[[Илиада]]“, а през 1375 г. и на „[[Одисея]]“. Неговото класическо обучение е показано в произведението ''De genealogia deorum'', в което той изброява боговете според генеалогични дървета от различни автори, писали за езическите божества. ''Genealogia deorum'' е, както каза А. Х. Хеерен, енциклопедия на митологичните знания; и е предшественик на [[Хуманизъм|хуманистичното]] движение от [[15 век]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://sites.google.com/site/gb69humanlitterae/home/letteratura-medievale/giovanni-boccaccio|заглавие=GIOVANNI BOCCACCIO|език=it|достъп_дата=23 June 2022|архив_дата=2022-06-23|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20220623140952/https://sites.google.com/site/gb69humanlitterae/home/letteratura-medievale/giovanni-boccaccio}}</ref> Бокачо е и първият историк на жените в своя ''De mulieribus claris'' и първият, който разказва историята на великите нещастници в своя ''De casibus virorum illustrium''. Той продължава и усъвършенства предишни географски изследвания в своята интересна книга ''De montibus, silvis, fontibus, lacubus, fluminibus, stagnis, et paludibus, et de nominibus maris'', за която използва [[Вибий Секвестер]]. От италианските му творби текстовете му не се доближават до съвършенството на тези на Петрарка.<ref name="boccaccio" /> Неговата наративна поезия е по-добра. Той не изобретява [[Осмострофа|октавната строфа]], но е първият, който я използва в произведение с дължина и художествени качества в неговата ''Teseide'' – най-старата италианска романтична поема. Филострат разказва за любовта на  [[Троил и Кресида]]. Възможно е Бокачо да е познавал френската поема за Троянската война от [[Беноа дьо Сен Мор]], но интересът на неговата поема се крие в анализа на страстта на любовта. ''Ninfale fiesolano'' разказва любовната история на нимфата Мезола и овчаря Африка. ''Amorosa Visione'', поема в [[Терцина|терцини]], несъмнено дължи произхода си на „Божествена комедия“. ''„Ameto“'' е смесица от проза и поезия и е първият италиански пасторален романс. {{Hrf|Bartoli|Oelsner|902}}

''Filocolo'' заема най-ранното място сред [[Рицарски роман|рицарските романи]].<ref name="boccaccio2">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/giovanni-boccaccio_%28Enciclopedia-Italiana%29/|заглавие=BOCCACCIO, Giovanni|език=it|достъп_дата=23 June 2022}}</ref> В него има забележително изобилие в митологичната част, което накърнява романа като художествено произведение, но допринася за историята на съзнанието на Бокачо. ''Fiammetta'' е друг роман за любовта на Бокачо и Мария Аквинска, предполагаема извънбрачна дъщеря на крал [[Робер Анжуйски]], която той винаги е наричал с името Фиамета. {{Hrf|Bartoli|Oelsner|902}}

Бокачо става известен главно „[[Декамерон]]“ – сборник от сто новели, свързани от група мъже и жени, които се оттеглят във вила близо до Флоренция, за да избягат от чумната епидемия през 1348 г. Писането на новели, толкова изобилно през предходните векове, особено във Франция, сега за първи път приема художествена форма.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.studenti.it/madonna-oretta-trama-personaggi-parafrasi-novella-boccaccio.html|заглавие=Madonna Oretta: trama, personaggi e parafrasi|език=it|достъп_дата=23 June 2022}}</ref> Стилът на Бокачо клони към имитация на латински, но при него прозата първо приема формата на развито изкуство. Грубостта на старите [[фаблио]] отстъпва място на внимателната и добросъвестна работа на един ум, който има чувство за красивото, който е изучавал класическите автори и който се стреми да им подражава колкото е възможно повече. Освен това в „Декамерон“ Бокачо е очертаващ характера и наблюдател на страстите. В това се крие неговата новост. Много е писано за източниците на романите на „Декамерон“. Вероятно Бокачо е използвал както писмени, така и устни източници. Народната традиция трябва да го е снабдила с материалите за много истории, като например тази за Гризелда. 

За разлика от Петрарка, който винаги е бил недоволен, зает, уморен от живота, обезпокоен от разочарования, намираме Бокачо спокоен, ведър, доволен от себе си и от обкръжението си. Въпреки тези фундаментални различия в характерите им двамата големи автори са стари и сърдечни приятели.<ref name="boccaccio3">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/giovanni-boccaccio_%28Enciclopedia-Italiana%29/|заглавие=BOCCACCIO, Giovanni|език=it|достъп_дата=23 June 2022}}</ref> Но привързаността им към Данте не е еднаква. Петрарка, който казва, че го е видял веднъж в детството си, не е запазил приятен спомен за него и би било безполезно да отричаме, че ревнува славата му. „Божествена комедия“ му е изпратена от Бокачо, когато е бил стар, и Петрарка признава, че никога не я е чел. От друга страна Бокачо изпитва към Данте нещо повече от любов - той изпитва ентусиазъм. Той пише неговата биография (която някои критици осъждат за точността) и изнася публични критични лекции върху поемата в [[Санта Мария дел Фиоре (Флоренция)|Санта Мария дел Фиоре]] във Флоренция.

=== Други ===

==== Имитатори ====
[[Файл:Federico Frezzi.jpg|мини|287x287пкс|Федерико Феци]]
[[Фацио дели Уберти]] (1305 или 1309 – сл. 1367) и [[Федерико Фреци]] (ср. на 14 век – 1416) са имитатори на „[[Божествена комедия]]“, но само на външната ѝ форма.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://acikders.ankara.edu.tr/pluginfile.php/127124/mod_resource/content/1/imitatori%20della%20divina%20commedia.pdf|заглавие=Itinerario della Divina Commedia|език=it|достъп_дата=23 June 2022}}</ref> Първият пише ''Dittamondo –'' дълга поема, в която авторът предполага, че е отведен от географа [[Гай Юлий Солин|Солин]] в различни части на света и че неговият комедиен пътеводител разказва историята им. Легендите за възхода на различните италиански градове имат известно историческо значение. Фреци, епископ на родния си град [[Фолиньо]], пише ''Quadriregio'' („Четирицарствие“) – поема за четирите царства Любов, Сатана, Пороци и Добродетели. Тази поема има много прилики с „Божествена комедия“. Фреци описва състоянието на човека, който се издига от състояние на порок до състояние на добродетел, и описва [[Ад|Ада]], [[Лимбо]], [[Чистилище|Чистилището]] и [[Рай|Рая]]. Поетът има като спътница богинята [[Атина (богиня)|Атина Палада]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.academia.edu/40236135|заглавие=Enrico Acquaro, Le memorie puniche del Quadriregio di Federico Frezzi|език=it|достъп_дата=23 June 2022}}</ref><ref>Bartoli & Oelsner 1911, с. 902</ref>

Между 1378 и 1385 г. сер Джовани ([[Джовани Фиорентино]], док. 14 век) пише ''Il Pecorone –'' сборник от 50 новели, разказани от монахинята Сатурнина и влюбения в нея монах Антонио. В продължение а 50 дена те се срещат в салона на манастир във [[Форли]], за да си разказват истории. Сер Джовани доста подражава на Бокачо и в 32 от новелите възпроизвежда откъси от Хрониката на Джовани Вилани. Първата новела от Ден IV съдържа основните характеристики, които характеризират един от шедьоврите на [[Уилям Шекспир]] – „[[Венецианският търговец]]“.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://lacittaimmaginaria.com/la-novella-del-pecorone-allorigine-de-il-mercante-di-venezia-di-william-shakespeare/|заглавие=La novella di Giovanni Fiorentino che ha ispirato "Il mercante di Venezia"|език=it|достъп_дата=23 June 2022|архив_дата=2023-06-14|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20230614115117/https://lacittaimmaginaria.com/la-novella-del-pecorone-allorigine-de-il-mercante-di-venezia-di-william-shakespeare/}}</ref>

[[Франко Сакети]] (1332 – 1400) също пише новели, в по-голямата си част по теми, взети от флорентинската история. Сборникът  му ''Trecentonovelle'' („300 новели“) дава реалистична картина на флорентинското общество в края на 14 век. Темите почти винаги са неподходящи, но е очевидно, че Сакети е събрал тези анекдоти, за да може да направи свои собствени заключения и морални размисли, които поставя в края на всяка история. От тази гледна точка творчеството на Сакети се доближава до Monalisaliones от Средновековието. 

Трети новелист е [[Джовани Серкамби]] от [[Лука]] (1347 или 1348 – 1424), който след 1374 г. написва книгата ''Novelliere'', подражавайки отчасти на Бокачо и повече на Сер Джовани и на Франко Сакети, за група хора, които трябва да бягат от чумата и пътуват из различни италиански градове, спирайки тук и там, разказвайки истории.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/giovanni-sercambi/|заглавие=Sercambi, Giovanni|език=it|достъп_дата=23 June 2022}}</ref> 

По-късни, но важни имена са тези на [[Мазучо Салернитано]] (Томазо Гуардато, ок. 14010 – 1475), който пише ''Novellino'' – сборник с 50 разказа, и [[Антонио Корнацано (писател)|Антонио Корнацано]] (ок. 1430 – 1483/84), чийто сборник от новели в елегични [[Дистих|дистихове]] ''De proverbiorum origine''<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/antonio-cornazzano|заглавие=Antonio Cornazzano|достъп_дата=2023-6-14}}</ref> става изключително популярен.
[[Файл:Logge del mercato nuovo, statua di giovanni villani di gaetano trentanove, 1889-1892, 02.jpg|мини|340x340пкс|Статуя на [[Джовани Вилани]] от [[Гаетано Трентанове]] в Лоджията на Новия пазар във [[Флоренция]]]]

==== Хроники ====
Хрониките, за които преди се смята, че са от 13 век, сега се считат главно за фалшификати.<ref>{{Cite journal|last=Borgognoni|first=Rocco|year=2008|title=Falsi e Falsificazioni (Tardo Medioevo-Prima Età Moderna) Xxi Seminario Residenziale di Studi – Fonti per la Storia della Civiltà Italiana Tardo Medievale, Fondazione Centro Studi Sulla Civiltà del Tardo Medioevo (San Miniato, 17-20 Settembre 2007)|url=https://www.jstor.org/stable/43780000|journal=Quaderni Storici|language=it|volume=129|issue=3|pages=779–799|jstor=43780000|access-date=24 June 2022}}</ref> В края на 13 век има хроника от [[Дино Компани]] (ок. 1255 – 1324), вероятно автентична.

[[Джовани Вилани]] (ок. 1276 или 1289 – 1348) е повече хроникьор, отколкото историк.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/giovanni-villani_%28Enciclopedia-Dantesca%29/|заглавие=Villani, Giovanni|език=it|достъп_дата=24 June 2022}}</ref> Той разказва за събитията до 1347 г. Пътуванията, които е направил в Италия и Франция, и информацията, получена по този начин, означават, че неговата хроника, ''Historie Fiorentine'', обхваща събития в цяла Европа. Той говори надълго и нашироко не само за събитията в политиката и войната, но и за заплатите на държавните служители, паричните суми, използвани за заплащане на войници и обществени празници, и много други неща, чието знание е ценно. Разказът му често е обременен с измислици и грешки, особено когато говори за неща, които са се случили преди неговото време.<ref name=":1">Bartoli & Oelsner 1911, с. 903</ref> Негов брат е [[Матео Вилани]] (1282 – 1363), който продължава хрониката до 1363 г. Тя е продължена от [[Филипо Вилани]] (1325 – 1407).<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/giovanni-e-matteo-villani_%28Enciclopedia-machiavelliana%29/|заглавие=Villani, Giovanni e Matteo|език=it|достъп_дата=24 June 2022}}</ref>

==== Аскетици ====
[[Файл:Catherine of Siena.jpg|ляво|мини|308x308пкс|Катерина Сиенска]]
„[[Божествена комедия]]“ е аскетична в своята концепция и в много точки от нейното изпълнение. Работата на [[Франческо Петрарка|Петрарка]] има подобни качества, но нито Петрарка, нито [[Данте Алигиери|Данте]] могат да бъдат класифицирани сред чистите [[Аскетизъм|аскети]] на своето време. Все пак  много други писатели попадат тук. Мистицизмът на Света [[Катерина Сиенска]] (1347 – 1380) е политически.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.edizionicantagalli.com/santa-caterina-da-siena-mistica-della-politica/|заглавие=Santa Caterina da Siena "mistica della politica"|език=it|достъп_дата=24 June 2022}}</ref> Тази необикновена жена се стреми да върне Римската църква към евангелската добродетел и остави колекция от писма, написани с висок и възвишен тон до всякакви хора, включително папи. Нейното е най-ясното религиозно изказване в Италия през 14 век. Въпреки че точни идеи за реформация не влизат в главата ѝ, нуждата от голяма морална реформа се усеща в сърцето ѝ. Тя трябва да заеме мястото си сред онези, които са подготвили пътя за религиозното движение от 16 век.<ref name=":1" /><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://hal.archives-ouvertes.fr/hal-01694567/document|заглавие=L'eredità di Caterina da Siena nel Ducato Sabaudo fra XVI e XVIII secolo|език=it|достъп_дата=24 June 2022}}</ref>
[[Файл:Portret van architect en schrijver Jacopo Passavanti, RP-P-1909-5526.jpg|мини|262x262пкс|Якопо Пасаванти]]
Друг сиенец – [[Джовани Коломбини]] (ок. 1300 – 1367), основател на Ордена на [[Йезуати]]те, проповядва бедност чрез предписание и пример, връщайки се към религиозната идея на Свети [[Франциск от Асизи]]. Неговите писма са сред най-забележителните в категорията на аскетическите произведения през 14 век.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/colombini-giovanni-beato_(Dizionario-Biografico)/|заглавие=COLOMBINI, Giovanni, beato|език=it|достъп_дата=24 June 2022}}</ref> [[Бианко да Сиена]] (ок. 1350 – 1399) пише няколко религиозно вдъхновени стихотворения (''lauda''), популярни през [[Средновековие]]то. 

[[Якопо Пасаванти]] (ок. 1302 – 1357) в своето „Огледало на истинското разкаяние“ (''Specchio della vera penitenza)'' прави сложна преработка на проповедите си, произнесени през [[Велик пост|Великия пост]] през 1354 г.<ref>Auzzas, Ginetta (2014). "PASSAVANTI, Iacopo". ''Dizionario Biografico degli Italiani, Volume 81: Pansini–Pazienza'' (in Italian). Rome</ref> Чрез яркото разглеждане на естеството на греха и неговите последствия той цели да предостави на непрофесионалната публика практическо ръководство за покаяние. Авторът показва впечатляваща доктринална експертиза. Той също така развива 48-те примера, с които илюстрира посланието си в нещо, което всъщност е новела, като артистичността му може да бъде сравнена с тази на [[Джовани Бокачо]] в „[[Декамерон]]“.<ref>Kleinhenz, C. (2002). "Passavanti, Iacopo". ''The Oxford Companion to Italian Literature''. Oxford University Press. </ref>

[[Доменико Кавалка]] (ок. 1270 – 1342) от Ордена на Отците проповедници превежда от латински „Жития на Светите отци“ (''Vitae patrum).'' Ривалта () оставя след себе си много проповеди, а известният романист [[Франко Сакети]] (ок. 1335 – ок. 1400) – много беседи. Като цяло няма съмнение, че едно от най-важните произведения на италианския дух на 14 век е религиозната литература.<ref name=":1" />

==== Творби на народен език ====
Хумористичната поезия, до голяма степен развита през 13 век, е продължена през 14 от [[Биндо Боники]] (1260 – 1337), [[Ариго ди Кастручо]] (1304 – 1357), [[Чеко Нуколи]] (? – 14 век), [[Андреа Орканя]] (ок. 1308 – 1368), [[Липо Паши де Барди]] (13 век – пр. 1332), [[Адриано де Роси]] (ок. 1333 – 1400), [[Антонио Пучи]] (ок. 1309 – 1388) и други по-малко известни творци. Орканя е особено комичен; Боники е комичен със сатирична и морална цел.<ref name=":1" /><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/bindo-bonichi_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=BONICHI, Bindo|език=it|достъп_дата=25 June 2022}}</ref> Пучи превъзхожда всички тях с разнообразието на творбите си.<ref>{{Cite book|title=Tutto letteratura italiana|url=https://books.google.com/books?id=sl-PnvFH3XUC&dq=antonio+pucci+il+pi%C3%B9+importante+letteratura+italiana&pg=PA61|accessdate=25 June 2022|year=2010|isbn=9788841861981|език=it}}</ref> Той поставя в триплети хрониката на Джовани Вилани (''Centiloquio'') и написва много исторически поеми, наречени ''Serventesi'', много комични поеми и не малко епично-популярни композиции на различни теми. Негова малка поема в седем песни разказва за войната между флорентинците и [[Пиза|пизанците]] от 1362 до 1365 г.<ref name=":1" />

Други стихотворения, извлечени от легендарен източник, славят Кралицата на Ориента (Reina d'Oriente), Аполон от Тир (Apollonio di Tiro), Хубавия Герардино (Bel Gherardino) и т. н. Тези стихотворения, предназначени за рецитиране, са предците на романтичния епос.<ref name=":1" /><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://it.scribd.com/document/455134921/epica-cavalleresca|заглавие=Epica Cavalleresca|език=it|достъп_дата=25 June 2022}}</ref>

==== Политически творби ====
[[Файл:Ser Giovanni Fiorentino.jpg|мини|289x289пкс|Джовани Фиорентино]]
Много поети от 14 век създават политически творби. Внимание заслужават [[Фацио дели Уберти]] (1305 или 1309 – сл. 1367), авторът на ''Dittamondo'', който пише ''Serventese'' до господарите и народа на Италия – поема за Рим в ожесточена инвектива (нападателна реч) срещу [[Карл IV (Свещена Римска империя)|Карл IV]], както и [[Франческо ди Ваноцо]] (ок. 1340 – сл. 1389), [[Стопа Бостики]], нар. фрате Стопа (док. ср. 14 век) и [[Матео Фрескобалди]] (ок. 1297 – 1348). Може да се каже най-общо, че по примера на [[Франческо Петрарка|Петрарка]] много писатели се отдават на патриотична поезия. 
[[Файл:Franco-Sacchetti.jpg|ляво|мини|239x239пкс|Франко Сакети]]
От този период датира и литературното явление, известно под името Петраркизъм.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/petrarchismo_%28Enciclopedia-Italiana%29/|заглавие=PETRARCHISMO|език=it|достъп_дата=25 June 2022}}</ref> Петраркистите, или онези, които възпяват любовта, имитиращи маниера на Петрарка, се откриват още през 14 век. Но други третират същата тема с повече оригиналност, по начин който може да се нарече полународна. Такива са ''Ballate'' на сер [[Джовани Фиорентино]] (док. 14 век), [[Франко Сакети]] (1332 – 1400), [[Николо Солданиери|Николò Солданиери]] (? – 1385), [[Гуидо Донати]] (неизв.) и Биндо Донати (неизв.). ''Ballate'' са стихотворения, изпети с танци, и има много песни за музика от 14 век. Вече казахме, че [[Антонио Пучи]] пише ''Хрониката'' на Вилани. Достатъчно е да се отбележи Хрониката на [[Арецо]] в [[Терцина|терцини]] от [[Бартоломео Синигарди]] (? – ок. 1393) и историята, също в терцини, на пътуването на папа [[Александър III (папа)|Александър III]] до Венеция, от [[Петър де Наталибус]] (ок. 1330 – пр. 1406).<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://books.google.com/books?id=N4QRJ7cWSIsC&dq=terza+rima+Pier+de+Natali&pg=PA467|заглавие=Giornale de' letterati d'Italia|език=it|достъп_дата=25 June 2022}}</ref> Освен това всяка тема, независимо дали е история, трагедия или животновъдство, се третира в стихове. [[Нери ди Ландочо Палярези]] (ок. 1350 – 1406) пише „Житие на Света Екатерина“; [[Якопо Градениго]], нар. Белето (ср. 14 век – 1417/1420) разделя Евангелията на триплети. 

== XV век: Ренесансов хуманизъм ==
{{основна|Ренесансов хуманизъм}}
{{Вижте също|Куатроченто}}

Ренесансовият хуманизъм се развива през XIV и началото на XV век и е отговор на предизвикателството на средновековното схоластично образование, наблягайки на практическите, допрофесионалните и научните изследвания. [[Схоластика]]та се фокусира върху подготовката на мъжете да бъдат лекари, адвокати или професионални теолози и се преподава от одобрени учебници по логика, естествена философия, медицина, право и теология.<ref>Craig W. Kallendorf, introduction to ''Humanist Educational Treatises'', edited and translated by Craig W. Kallendorf (Cambridge, Massachusetts and London England: The I Tatti Renaissance Library, 2002) p. vii.</ref> Основни центрове на [[Хуманизъм|Хуманизма]] са [[Флоренция]] и [[Неапол]].<ref>[http://corrieredelmezzogiorno.corriere.it/bari/notizie/arte_e_cultura/2009/3-novembre-2009/franco-cardini-incanta-auditorium-raiangio-aragona-nasce-grande-capitale--1601949162710.shtml Franco Cardili (historical) ]</ref>

Вместо да обучават професионалисти на жаргон и строга практика, хуманистите се стремят да създадат граждани (включително понякога жени), способни да говорят и пишат с красноречие и яснота. По този начин те биха били способни да се ангажират по-добре в гражданския живот на своите общности и да убеждават другите към добродетелни и благоразумни действия. Това трябва да бъде постигнато чрез изучаването на ''studia humanitatis'', известни днес като [[Хуманитарни науки]]: [[граматика]], [[реторика]], [[история]], [[поезия]] и [[Етика|морална философия]]. Ранният италиански хуманизъм, който в много отношения продължава граматичните и реторичните традиции на Средновековието, не само предоставя на стария [[Тривиум]] ново и по-амбициозно име – ''Studia humanitatis'', но също така увеличава неговия действителен обхват, съдържание и значение в учебната програма на училищата и университетите и в собствената си обширна литературна продукция. ''Studia hunanitatis'' изключват логиката, но добавят към традиционната граматика и реторика не само история, гръцки език и морална философия, но също правят поезията, някога продължение на граматиката и реториката, най-важния член на цялата група.<ref>Paul Oskar Kristeller, ''Renaissance Thought II: Papers on Humanism and the Arts'' (New York: Harper Torchbooks, 1965), с. 178.</ref>
[[Файл:Raising of the Son of Teophilus and St. Peter Enthroned 16.jpg|ляво|мини|286x286пкс|Колучо Салутати <small>(ранен портрет)</small>]]
[[Файл:The historian Leonardo Bruni.jpg|мини|230x230пкс|Леонардо Бруни]]
Ранните хуманисти, като [[Франческо Петрарка]] (1304 – 1374), [[Колучо Салутати|Лино Колучо Салутати]] (1332 – 1406) и [[Леонардо Бруни]] (1370 – 1444), са големи колекционери на антични ръкописи. Мнозина работят за организираната Църква и членуват в религиозни ордени (като Петрарка), докато други са адвокати и канцлери на италиански градове, като ученикът на Петрарка, Салутати, канцлер на Флоренция (1410 – 1411), и по този начин имат достъп до работилници за копиране на книги.
[[Файл:Pio II Pont Max (detail).jpg|мини|340x340пкс|Пий II]]
В Италия хуманистичната образователна програма печели бърз прием и до средата на XV век много от членовете на висшите класи получават хуманитарно образование. Някои от най-висшите служители на Църквата са хуманисти с ресурсите да натрупат важни библиотеки. Такъв е кардинал [[Висарион Никейски|Василий Бесарион]] (1403 – 1472), бивш гръцки православен, приел католицизма, който се готви за папски престол и е един от най-учените хора на своето време. През XV век има пет папи хуманисти, един от които – Еней Силвий Пиколомини ([[Пий II]]) (1404 – 1464) е плодовит автор и пише трактат за „Образованието на момчетата“.
[[Файл:Isotta nogarola XV c..jpg|ляво|мини|Изота Ногарола]]
[[Изота Ногарола]] (1418 – 1466) е [[Ренесанс|ренесансова]] писателка и поетеса, [[Хуманизъм|хуманистка]]. По-голямата част от живота си прекарва в уединение, занимавайки се с наука. Най-известното ѝ произведение, отпечатано едва през 1563 г, е диалогът ''De pari aut impari Evae atque Adae peccato,'' чийто предмет са мъжката и женската природа, за по-голямата или по-малка отговорност на [[Адам]] и [[Ева]] за [[Първороден грях|първородния грях]]. И двамата герои (Изота и бъдещия [[подест]] на Бреша Лодовико Фоскарини) заемат страната съответно на своя пол, а следователно и на Адам и Ева. По същество Изота се опитва да превърне крехкостта на Ева в сила. Тя представя Ева като слабо и невежо създание, оправдавайки поведението ѝ пред ласкателството на змията, докато Фоскарини твърди, че жената е по-виновна. В диалога аргументите и опроверженията са подкрепени от прибягването до [[Аристотел]], [[Библия|Библията]], ''De genesi ad litteram'' на [[Августин Блажени|Свети Августин]], ''Moralia in Job'' на Свети [[Григорий I|Григорий Велики]], ''Sententiae'' на [[Пиетро Ломбардо]] и произведенията на Свети [[Тома Аквински]].

=== Литературата във Флоренция при Медичите ===
[[Файл:Leone Batista Alberti.jpg|ляво|мини|250x250пкс|Леон Батиста Алберти]]
[[Леон Батиста Алберти]] (1404 – 1472) пише на народен език. [[Веспасиано да Бистичи]] (1421 – 1498), докато постоянно изучава гръцки и латински ръкописи, пише ''Vite di uomini illustri (''„Жизнеописания на знаменитите мъже“), ценни с историческото си съдържание и съперничещи на най-добрите произведения от XIV век по откровеност и простота. [[Андреа да Барберино]] (ок. 1370 – ок. 1432) написва красивата проза ''Reali di Francia'', придавайки колорит на рицарските романи. [[Фео Белкари]] (1410 – 1484) и [[Джироламо Бенивиени]] (1453 – 1542) се връщат към мистичния идеализъм от по-ранни времена.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|904}}
[[Файл:Lorenzo de Medici.jpg|мини|255x255пкс|Лоренцо Великолепни]]
Но влиянието на Флоренция върху [[Италиански ренесанс|Ренесанса]] е особено видимо при [[Козимо де Медичи|Козимо де Медичи Стари]] (1389 – 1464) и [[Лоренцо де Медичи (Великолепни)|Лоренцо де Медичи Великолепни]] (1492 – 1492).<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://tuttatoscana.net/storia-e-microstoria-2/il-rinascimento-fiorentino-e-lera-dei-medici-dal-mito-alla-realta-parte-terza/|заглавие=Il Rinascimento fiorentino e l'era dei Medici dal mito alla realtà (parte terza)|език=it|достъп_дата=28 June 2022}}</ref> Мисленето на Лоренцо де Медичи е формирано от древните: той учи при гърка [[Йоан Аргиропул]], посещава платонови дискусии, събира кодекси, скулптури, вази, картини, скъпоценни камъни и рисунки, за да украси градините на Сан Марко и създава [[Библиотека Лауренциана]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://archiviopossessori.it/archivio/126-biblioteca-medicea-laurenziana|заглавие=Biblioteca Medicea Laurenziana|език=it|достъп_дата=28 June 2022}}</ref> В салоните на неговия флорентински дворец, във вилите му в [[Вила на Медичите (Кареджи)|Кареджи]], [[Фиезоле]] и Анибра, се съхраняват прекрасни сандъци, изрисувани от [[Дело ди Николо Дели]] с истории от [[Овидий]], ''[[Херкулес]]'' от [[Антонио дел Полайоло]], ''Атина Палада'' на [[Сандро Ботичели]], творбите на [[Филипино Липи]] и [[Андреа дел Верокио]]. Лоренцо живее изцяло в класическия свят, но ако четем собствените му стихове, виждаме човек на своето време, почитател на [[Данте Алигиери|Данте]] и на старите тоскански поети, който черпи вдъхновение от популярната муза. Като поет той успява да предаде и най-ясно изразения реализъм, и най-възвишения идеализъм, като преминава от платоновия [[сонет]] към страстните триоли на ''Amori di Venere'', от грандиозността на ''Salve до Nencia'' до Beoni, от ''Canto carnascialesco'' до ''lauda''. Усещането за природа е силно у него; ту сладък и меланхоличен, ту бодър и дълбок, сякаш ехо от чувствата, тъгата, амбициите на онзи дълбоко вълнуващ живот. Той обича да се вглежда строго в себе си, но също така е в състояние и да излее душата си. Той описва с изкуството на скулптор; той сатиризира, смее се, моли се, въздиша, винаги елегантен, винаги флорентинец, но чете [[Анакреон]], Овидий и [[Тибул]]; иска да се наслаждава на живота, но и да вкуси от финеса на изкуството.
[[Файл:Angelo Poliziano - Angel Appearing to Zacharias (detail).jpg|мини|200пкс|Анджело Полициано]]
[[Анджело Полициано]] (1454 – 1494) обединява още по-изкусно античния и модерния, класическия и популярния стил. В неговите ''Rispetti'' и ''Ballate'' свежестта на образите и пластичността на формата са неподражаеми.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/angelo-ambrogini-detto-il-poliziano|заглавие=Poliziano, Angelo Ambrogini detto il|език=it|достъп_дата=28 June 2022}}</ref> Почитател на Древна Гърция, Полициано пише италиански стихове с ослепителни цветове; най-чистата елегантност на гръцките източници прониква в неговото изкуство във всичките му разновидности, както в ''Orfeo'', така и в ''Stanze per la giostra.''

Възниква напълно нов стил поезия – ''Карнавалната песен'' (''Canto carnascialesco)''. Това са хорови песни, придружени от символични [[маскарад]]и, често срещани във Флоренция по време на карнавала. Те са написани в мерена реч като ''баладата''; и в по-голямата си част се изпълняват от групи работници и търговци, които, с не много целомъдрени намеци, пеят възхвала на своето изкуство. Тези триумфи и маскаради са режисирани от самия Лоренцо Великолепни. Вечер тръгват из града големи дружини на коне, които свирят и пеят тези песни. Има написани самия Лоренцо, които превъзхождат всички останали в своето майсторство. Най-известната е озаглавена ''Bacco ed Arianna'' („Бакх и Ариадна“).{{Hrf|Bartoli|Oelsner|905}} <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://library.weschool.com/lezione/trionfo-di-bacco-e-arianna-di-lorenzo-de-medici-riassunto-e-commento-5890.html|заглавие="Trionfo di Bacco e Arianna" di Lorenzo de' Medici: riassunto e commento|език=it|достъп_дата=28 June 2022}}</ref>

=== Епос: Пулчи и Боардо ===
[[Файл:Pulci.jpg|ляво|мини|Луджи Пулчи]]
Италия все още няма истинска [[Епос|епична поезия]], но има много поеми, наречени ''кантари'', защото съдържат истории, които се пеят на хората,<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.enciclopediabresciana.it/enciclopedia/index.php?title=CANTASTORIE_e_Canterini|заглавие=CANTASTORIE e Canterini|език=it|достъп_дата=22 December 2022}}</ref> и освен това има романтични поеми, като ''Buovo d'Antona'', ''Regina Ancroia'' и др. Но първият, който въвежда живот в този стил, е [[Луиджи Пулчи]] (1432 – 1484), който израства в дома на Медичите и който написва ''Morgante Maggiore'' по молба на [[Лукреция Торнабуони]], майка на [[Лоренцо де Медичи (Великолепни)|Лоренцо де Медичи]]. Материалът на ''Морганте'' е почти изцяло взет от неясна рицарска поема от 15 век, преоткрита от [[Пио Райна]] през 20 век. Пулчи издига своя собствена структура, често превръщайки темата в присмех, изкривявайки героите, въвеждайки много отклонения, ту капризни, ту научни, ту теологични. Пулчи издига романтичния епос в произведение на изкуството и обединява сериозното и комичното.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|905}} <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/luigi-pulci/|заглавие=Pulci, Luigi|език=it|достъп_дата=29 June 2022}}</ref>
[[Файл:Matteo Maria Boiardo.gif|мини|255x255px|Матео Боардо]]
С по-сериозно намерение [[Матео Боярдо]], граф на [[Скандиано]] (1441 – 1494), пише своя ''Orlando innamorato'' („Влюбеният Орландо“), в който изглежда се стреми да обхване цялата гама от [[Каролинги|каролингски]] легенди; но той не изпълнява задачата си.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/orlando-innamorato|заглавие=Orlando innamorato|език=it|достъп_дата=29 June 2022}}</ref> Тук също откриваме голяма жилка на хумор и бурлеска. И все пак Боярдо е привлечен от света на романтиката от дълбока симпатия към рицарските маниери и чувства; тоест за любов, куртоазия, доблест и щедрост. Трета романтична поема от 15 век е ''Mambriano'' от слепия [[Франческо Бело]] (15 – 16 век) (нар. Чеко ди Ферара, но вероятно е Франческо Орбо от Флоренция<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/cieco-francesco-detto-francesco-bello/|заглавие=Cièco, Francesco, detto Francesco Bello|достъп_дата=2023-6-15}}</ref>). Той черпи от [[Каролингски цикъл|Каролингския цикъл]], от романсите на [[Кръгла маса (Камелот)|Кръглата маса]] и от Класическата античност. Той е поет с необикновен гений и с развито въображение. Той оказва влиянието на Боярдо.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|905}}<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/francesco-cieco-da-ferrara_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=FRANCESCO Cieco da Ferrara|език=it|достъп_дата=29 June 2022}}</ref>

==== Други ====
През 15 век историята няма нито много, нито много добри ученици. Нейното възраждане принадлежи на следващата епоха. Писано е предимно на латински. [[Джовиано Понтано]] (1429 – 1503) пише „История на Неапол“, [[Леонардо Бруни]] от [[Арецо]] (1370 – 1444) – тази на Флоренция, на латински.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.storiadellaletteratura.it/print.php?cap=5&par=1|заглавие=L'età dell'umanesimo|език=it|достъп_дата=29 June 2022}}</ref> [[Бернардино Корио]] (1459 – 1519) пише „История на [[Милано]]“ на италиански.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|906}}<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.maremagnum.com/libri-antichi/l-historia-di-milano-volgarmente-scritta-dall/160514669|заглавие=L'HISTORIA DI MILANO VOLGARMENTE SCRITTA DALL'ECCELLENTISSIMO ORATORE M. BERNARDINO CORIO|език=it|достъп_дата=29 June 2022}}</ref>
[[Файл:Leonardo da Vinci - presumed self-portrait - WGA12798.jpg|ляво|мини|294x294px|Леонардо да Винчи]]
[[Леонардо да Винчи]] (1452 – 1519) пише „Трактат за живописта“, [[Леон Батиста Алберти]] (1404 – 1472) – трактати за скулптурата и за архитектурата. Но имената на тези двама мъже са важни не толкова като автори на тези трактати, а като въплъщения на друга характеристика на епохата на Ренесанса; гъвкавостта на гениалността, силата на приложение в много и разнообразни линии и това да бъдеш отличен във всички. Леонардо е архитект, поет, художник, хидроинженер и изтъкнат математик. Алберти е музикант, изучава право, архитект е и чертожник и има голяма слава в литературата. Има дълбоко чувство за природата и почти уникална способност да асимилира всичко, което вижда и чува. Леонардо и Алберти са представители и почти компендиум сами по себе си на цялата онази интелектуална сила на Епохата на Ренесанса.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|906}} <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.letture.org/il-secolo-d-oro-del-rinascimento-andrea-antonioli|заглавие=Il secolo d'oro del Rinascimento|език=it|достъп_дата=29 June 2022}}</ref>
[[Файл:Uffizi 18, Pier Capponi (cropped).JPG|мини|261x261пкс|Пиер Капони]]
[[Пиеро Капони|Пиер Капони]] (1446 – 1496), автор на ''Commentari deli acquisto di Pisa'' и на разказа на ''Tumulto dei Ciompi'', принадлежи както към 14, така и към 15 век. [[Албертино Мусато]] от [[Падуа]] (1261 – 1329) пише на латински „История на [[Хайнрих VII (Свещена Римска империя)|император Хайнрих VII]]“. След това той пише трагедия на латински за [[Ецелино III да Романо]] – [[Имперски викарий|имперския викарий]] на Хайнрих в Северна Италия, ''Eccerinus'', която вероятно не е представена на сцената. Това остава изолирана творба.

Развитието на драмата през 15 век е много голямо.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.uniba.it/it/docenti/consiglio-cristina/attivita-didattica/letteratura-teatrale-europea-e-americana/teatro-rinascimentale-in-italia|заглавие=Il teatro del Rinascimento in Italia|език=it|достъп_дата=29 June 2022}}</ref> Този вид полународна литература се заражда във Флоренция и се свързва с определени народни празници, които обикновено се провеждат в чест на Свети [[Йоан Кръстител]], покровител на града. Светото представяне (''Sacra Rappresentazione'') е развитие на средновековната [[Мистерия (театър)|Мистерия]]. Въпреки че принадлежи към народната поезия, някои от нейните автори са много известни писатели: [[Лоренцо де Медичи]] пише ''Св. Йоан и Павел'', а [[Feo Belcari|Фео Белкари]] (1410 – 1484) – ''Свети Панунций'', ''Авраам и Исак'' и др. От 15 век някои елементи от комедийно-профанното намират своето място в Светото представяне.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.sapere.it/sapere/strumenti/studiafacile/letteratura-francese/il_medioevo_/a8_il_teatro/Il-teatro-profano.html|заглавие=Il teatro profano|език=it|достъп_дата=29 June 2022}}</ref> От неговия библейски и легендарен конвенционализъм [[Анджело Полициано|Аджело Полициано]] се еманципира в своя ''Орфей'', който, макар и във външната си форма да принадлежи към светите представления, все пак съществено се отдалечава от тях в съдържанието си и във въведения художествен елемент.

== 16 век: Късен ренесанс ==
Основната характеристика на литературната епоха, следваща тази на Ренесанса, е, че тя се усъвършенства във всеки вид изкуство, по-специално обединявайки основно италианския характер на своя език с класическия стил.<ref name="library">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://library.weschool.com/lezione/umanesimo-e-rinascimento-definizione-riassunto-storia-letteratura-sintesi-16139.html|заглавие=Il Rinascimento: sintesi dei temi e degli autori principali|език=it|достъп_дата=30 June 2022}}</ref> Този период продължава от около 1494 г. до около 1560 г.<ref name=":2" /> – 1494 г., когато [[Карл VII (Свещена Римска империя)|Карл VIII]] слиза в Италия, отбелязвайки началото на външното господство и политическия упадък на Италия.

Известните мъже от първата половина на 16 век получават образование в предходния: [[Пиетро Помпонаци]] (1462 – 1525), [[Марчело Вирджилио Адриани]] (1464 – 1521), [[Николо Макиавели]] (1469 – 1527), [[Пиетро Бембо]] (1470 – 1547), [[Микеланджело Буонароти]] (1474 – 1564), [[Лудовико Ариосто]] (1474 – 1533), [[Якопо Нарди]] (1476 –1563 ), [[Джан Джорджо Трисино]] (1478 – 1550), [[Балдасаре Кастильоне]] (1478 – 1529) и [[Франческо Гуичардини]] (1483 – 1540). Книжовната дейност, възникнала от края на 15 век до средата на 16 век, е продукт на политическите и социалните условия на по-ранната епоха.<ref name=":2" /><ref name="library2">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://library.weschool.com/lezione/umanesimo-e-rinascimento-definizione-riassunto-storia-letteratura-sintesi-16139.html|заглавие=Il Rinascimento: sintesi dei temi e degli autori principali|език=it|достъп_дата=30 June 2022}}</ref>

=== Балдасаре Кастильоне ===
{{Основна|Балдасаре Кастильоне}}

[[Файл:Baldassare Castiglione, by Raffaello Sanzio, from C2RMF retouched.jpg|мини|269x269px|Балдасаре Кастильоне]]
[[Балдасаре Кастильоне]] (1478 – 1529) пише „Книгата на придворния“ (''Il Cortegiano''), занимаваща се с въпроси на етикета и морала на придворния. Публикувана през 1528 г., тя е много влиятелна в европейските дворцови кръгове от 16 век.<ref>Burke, Peter. ''The Fortunes of the Courtier: The European Reception of Castiglione's Cortegiano''. Penn State University Press, 1995</ref> Творбата е дълъг философски [[диалог]] по темата какво представлява идеалният придворен или (в трета глава) придворна дама, достойна да се сприятели и да посъветва принц или политически лидер. Вдъхновен от испанския двор по времето си като посланик на [[Свети престол|Светия престол]] (1524 – 1529),<ref>{{Cite book|last=Castiglione|first=Baldesar|editor-last=Eckstein Opdycke|editor-first=Leonard|title=The Book of the Courtier: The Scribner's Sons Translation|url=https://archive.org/details/bookofcourtier1902cast|year=1901|publisher=Charles Scribner's Sons|location=New York|page=[https://archive.org/details/bookofcourtier1902cast/page/319 319]}}</ref> Кастильоне поставя разказа на книгата в годините си като придворен в родното си [[Урбино (херцогство)|Херцогство Урбино]]. Тя бързо става изключително популярна и е асимилирана от своите читатели в жанра на предписващите куртоазните книги<ref>Любезната литература може да бъде проследена до немски и италиански писатели от 13 век. Вж. ''[https://www.britannica.com/art/courtesy-literature Courtesy literature]'', в Encyclopedia Britannica. Посетено на 21 юни 2023 г.</ref>, занимаващи се с въпроси на етикета, самопредставянето и морала, особено в княжеските или кралските дворове, книги като ''Galateo'' (1558) на [[Джовани Дела Каза]] (1503 – 1556) и „Гражданският разговор“ (''La civil conversazione,'' 1574) на [[Стефано Гуацо]] (1530 – 1593). „Книгата на придворния“ обаче е много повече от това – тя има характер на драма, отворена философска дискусия и есе. На нея се гледа и като на завоалирана политическа [[алегория]].<ref>W. R. Albury,''Castiglione's Allegory: Veiled Policy in The Book of the Courtier (1528)'' (Routledge, 2014).</ref>

=== Науката за историята: Макиавели и Гуичардини ===
{{Основна|Николо Макиавели|Франческо Гуачардини}}

[[Файл:Santi di Tito - Niccolo Machiavelli's portrait headcrop.jpg|мини|250x250px|Николò Макиавели]]
[[Николо Макиавели]] (1469 – 1527) и [[Франческо Гуичардини]] (1483 – 1540) са главните създатели на науката за историята.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.sapere.it/sapere/strumenti/studiafacile/letteratura-italiana/il_cinquecento_/a3_niccolo_machiavelli__e_francesco_guicciardini/Riepilogando/In-sintesi.html|заглавие=In sintesi|език=it|достъп_дата=30 June 2022}}</ref> Основните произведения на Макиавели са „История на Флоренция“, „[[Беседи върху първите десет глави на Тит Ливий]]“, „Изкуството на войната“ и „[[Владетелят]]“. Неговата заслуга се състои в това, че подчертава експерименталната страна на изследването на политическото действие, като наблюдава факти, изучава истории и извлича принципи от тях. Неговата история понякога е неточна във фактите; това е по-скоро политическо, отколкото историческо произведение.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/niccolo-machiavelli_%28Il-Contributo-italiano-alla-storia-del-Pensiero:-Filosofia%29/|заглавие=Niccolò Machiavelli|език=it|достъп_дата=30 June 2022}}</ref> Особеността на гения на Макиавели се крие, както бе казано, в неговото артистично усещане за третиране и обсъждане на политиката сама по себе си и за себе си, без оглед на непосредствената цел в способността му да се абстрахира от частичните прояви на преходното настояще, в заповяда по-задълбочено да притежава вечното и вродено царство и да го постави в подчинение на себе си.<ref name=":2" />
[[Файл:Ritratto di Francesco Guicciardini.jpg|ляво|мини|260x260px|Франческо Гуачардини]]
До Макиавели и като историк, и като държавник идва Гуичардини. Той е много наблюдателен и се опита да сведе наблюденията си до наука.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.storiadifirenze.org/?storici=guicciardini-francesco|заглавие=Francesco Guicciardini|език=it|достъп_дата=30 June 2022}}</ref> Неговата „История на Италия“, която се простира от смъртта на [[Лоренцо де Медичи (Великолепни)|Лоренцо де Медичи]] до 1534 г., е пълна с политическа мъдрост, подредена е умело в своите части, дава жива картина на характера на хората, за които се отнася, и е написана в грандиозен стил. Той проявява дълбоко познаване на човешкото сърце, обрисува правдиво темперамента, способностите и навиците на различните европейски народи. Връщайки се към причините за събитията, той търси обяснението на разнопосочните интереси на принцовете и на тяхната взаимна ревност. Фактът, че е бил свидетел на много от събитията, които разказва, и че е участвал в тях, добавя авторитет към думите му. Политическите рефлексии винаги са дълбоки; в ''Pensieri'', както казва [[Джино Капони]], той изглежда се стреми да извлече чрез самоанализ една квинтесенция, така да се каже, от нещата, наблюдавани и правени от него, като по този начин се стреми да формира политическа доктрина, която е възможно най-адекватна във всичките ѝ части. 

Макиавели и Гуичардини могат да се считат за изтъкнати историци, както и за създатели на историческата наука, основана на наблюдението.<ref name=":2" /><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://italianostoriablogsite.wordpress.com/2017/10/27/machiavelli-e-guicciardini-appunti-sintetici/|заглавие=MACHIAVELLI E GUICCIARDINI|език=it|достъп_дата=30 June 2022}}</ref>

По-надолу от тях, но все пак заслужаващи внимание, са [[Якопо Нарди]] (1476 – 1563) – справедлив и верен историк и добродетелен човек, който защитава правата на Флоренция срещу Медичите пред Карл V, [[Бенедето Варки]] (1503 – 1565), [[Джамбатиста Адриани|Джован Батиста Адриани]] (1511 – 1579), [[Бернардо Сени]] (1504 – 1558) и, извън [[Тоскана]], [[Камило Порцио]] (1526 – 1580), който разказва ''Congiura de baroni'' и историята на Италия от 1547 до 1552 г., [[Анджело ди Костанцо]] (ок. 1507 – 1591), [[Пиетро Бембо]] (1470 – 1547), [[Паоло Парута]] (1540 – 1598) и др.<ref name=":2" />

=== Лудовико Ариосто ===
{{Основна|Лудовико Ариосто}}

[[Файл:Vincenzo Catena 016 detail.jpg|мини|224x224пкс|Лудовико Ариосто]]
„[[Бесният Орландо]]“ (''Orlando furioso'', 1516) на [[Лудовико Ариосто]] (1474 – 1533) е продължение на „Влюбването на Орландо“ (''L'Inamoramento de Orlando,'' 1483) на [[Матео Мария Боярдо]]. Неговата характеристика е, че той асимилира романтиката на рицарството със стила и образците на [[Класицизъм|Класицизма]]. Романтичният Ариосто е художник само от любовта към своето изкуство<ref name=":2" /> и епика.<ref name="Ariosto">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/ludovico-ariosto_(Dizionario-Biografico)/|заглавие=ARIOSTO, Ludovico|език=it|достъп_дата=1 July 2022}}</ref>

Единствената му цел е да създаде романтика, която да угоди на него и на неговото поколение. Неговият ''Орландо'' няма сериозна и сериозна цел. Напротив, тя създава един фантастичен свят, в който поетът се лута, задоволява каприза си и понякога се усмихва на собственото си творчество. Голямото му желание е да изобрази всичко с възможно най-голямо съвършенство; култивирането на стил е това, което го занимава най-много. В неговите ръце стилът става чудесно пластичен за всяка концепция, независимо дали е висока или ниска, сериозна или спортна. При него октавната строфа достига високо ниво на изящество, разнообразие и хармония.<ref name=":2" /><ref name="Ariosto2">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/ludovico-ariosto_(Dizionario-Biografico)/|заглавие=ARIOSTO, Ludovico|език=it|достъп_дата=1 July 2022}}</ref>

=== Пиетро Бембо ===
{{Основна|Пиетро Бембо}}

[[Файл:Pietro Bembo - Titian.jpg|мини|241x241пкс|Пиетро Бембо]]
[[Пиетро Бембо]] (1470 – 1547) е влиятелна фигура в развитието на [[Италиански език|италианския език]], по-специално на [[Тоскански диалект|тосканския]], като литературна среда и неговите писания подпомогат възраждането на интереса към произведенията на [[Франческо Петрарка|Петрарка]] през 16 век.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://library.weschool.com/lezione/bembo-prose-della-volgar-lingua-baldassar-castiglione-5995.html|заглавие="Prose della volgar lingua" di Pietro Bembo: introduzione all'opera|език=it|достъп_дата=1 July 2022}}</ref> Като писател той се опита да възстанови част от легендарното „въздействие“, което [[Старогръцки език|старогръцкият]] е имал върху своите слушатели, но вместо това на тоскански италиански. Той смята за свой модел и за най-високия пример за поетичен израз, постиган някога в италианския език, работата на Петрарка и Бокачо – двама писатели от 14 век, за които той помага да се върнат обратно на мода.

В ''Prose della volgar lingua'' той поставя Петрарка като перфектен модел и обсъжда [[Поезия|композицията на стихове]] в детайли, включително рима, ударение, звуци на думите, баланс и разнообразие. В теорията му специфичното разположение на думите в стихотворение, със строго внимание към техните съгласни и гласни, техния ритъм, позицията им в рамките на дълги и къси стихове, може да предизвика емоции, вариращи от сладост и изящество до тежест и скръб у слушателя. Това произведение е от решаващо значение за развитието на Италианския [[мадригал]] – най-известната светска музикална форма на 16 век, тъй като именно тези стихотворения, внимателно изградени (или, в случая с Петрарка, анализирани) според идеите на Бембо, трябва да бъдат основните текстове за музиката.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www3.unisi.it/ricerca/prog/musica/schede/madrigale.htm|заглавие=Madrigale|език=it|достъп_дата=1 July 2022|архив_дата=2023-06-21|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20230621113643/http://www3.unisi.it/ricerca/prog/musica/schede/madrigale.htm}}</ref>

=== Торкуато Тасо ===
{{Основна|Торкуато Тасо}}

Историците на италианската литература се съмняват дали [[Торкуато Тасо]] (1544 – 1595) трябва да бъде поставен в периода на най-високото развитие на Ренесанса или той сам трябва да формира период, междинен между този и следващия.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.letteraturaitaliana.net/autori/torquato_tasso.html#:~:text=La%20figura%20di%20Tasso%20si,questi%20due%20differenti%20movimenti%20culturali.|заглавие=Le peculiarità della poetica tassiana|език=it|достъп_дата=2 July 2022|архив_дата=2022-07-02|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20220702142249/http://www.letteraturaitaliana.net/autori/torquato_tasso.html#:~:text=La%20figura%20di%20Tasso%20si,questi%20due%20differenti%20movimenti%20culturali.}}</ref> Със сигурност той е дълбоко нехармоничен със собствения си век. Религиозната му вяра, сериозността на характера му, дълбоката меланхолия, настанила се в сърцето му, продължаващият му стремеж към идеално съвършенство - всичко това го поставя извън литературната епоха, представена от [[Николо Макиавели]], [[Лудовико Ариосто]] и [[Франческо Берни]]. Както казва [[Джозуе Кардучи]], Тасо е законният наследник на [[Данте Алигиери|Данте]]:<ref>{{Cite book|title=Dizionario storico manuale della letteratura italiana, 1000-1900|url=https://books.google.com/books?id=ELpBgDdmKHIC&dq=torquato+tasso+carducci+legittimo+erede+di+dante&pg=PA356|accessdate=2 July 2022|year=2011|publisher=Nabu Press|isbn=978-1176142534|page=356|език=it}}</ref> той вярва и аргументира вярата си с философия; той обича и коментира любовта си в заучен стил; той е творец и пише диалози на [[Схоластика|схоластични]] спекулации, които биха се считали за платонически. 
[[Файл:Torquato Tasso, aged 22, by Jacopo da Ponte, called Jacopo Bassano (cropped).jpg|мини|275x275px|Торкуато Тасо]]
Тасо е само на 18 години, когато през 1562 г. опитва ръката си в епическата поезия и пише „Риналдо“, в която се казва, че се е опитал да примири правилата на [[Аристотел]] [[с]] разнообразието от Ариосто. По-късно пише „Аминта“ – изящна пасторална драма, но творбата, към която отдавна е насочил мислите си, е героичната поема и тя поглъща всичките му сили. Той обяснява намеренията си в трите ''Discorsi'', написани, докато пише „Освободения Йерусалим“ (''Gerusalemme liberata)'': той би избрал велика и прекрасна тема, не толкова древна, че да е загубила всякакъв интерес, нито толкова нова, че да попречи на поета да я украси с измислени обстоятелства. Той би я третирал стриктно според правилата за единството на действието, наблюдавано в гръцките и латинските поеми, но с много по-голямо разнообразие и великолепие от епизоди, така че в тази точка тя не трябва да изостава от романтичната поема; и накрая, той ще я напише във възвишен и богато украсен стил. Това е направено от Тасо в „Освободения Йерусалим“, чиято тема е освобождаването на [[Гробница|гроба]] на [[Иисус Христос]] през XI век от [[Годфроа дьо Буйон]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://library.weschool.com/lezione/torquato-tasso-gerusalemme-1923.html|заглавие=I temi principali della "Gerusalemme Liberata" di Tasso|език=it|достъп_дата=2 July 2022}}</ref> Поетът не следва вярно всички исторически факти, но поставя пред нас основните причини за тях, въвеждайки свръхестественото действие на Бога и Сатаната. „Освободеният Йерусалим“ е най-добрата героична поема, която Италия може да покаже. Доближава се до класическото съвършенство. Неговите епизоди преди всичко са най-красивите. В нея има дълбоко чувство и всичко отразява меланхоличната душа на поета. Що се отнася обаче до стила, въпреки че Тасо старателно се стреми да се приближи до класическите образци, не може да не се отбележи, че той използва прекомерно [[метафора]]та, [[антитеза]]та, пресилени концепции; и именно от тази гледна точка някои историци поставят Тасо в литературния период, известен като ''Secentismo'', а други, по-умерени в своята критика, казват, че той е подготвил пътя за това.<ref>Bartoli & Oelsner 1911, с. 907–908</ref><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/torquato-tasso/|заглавие=Tasso, Torquato|език=it|достъп_дата=2 July 2022}}</ref>

=== Второстепенни писатели ===
[[Файл:Vincenzo Catena Portrait of Gian Giorgio Trissino.jpg|мини|253x253пкс|Джан Джорджо Трисино]]
Междувременно има опити за написване и на исторически епос. [[Джан Джорджо Трисино]] (1478 – 1550) от [[Виченца]] пише поемата „Италия освободена от готите“ (''Italia liberata dai Goti)''. Изпълнен с учение и с правилата на античните, той се оформя върху вторите, за да възпее кампаниите на [[Велизарий]]; той казва, че се е принудил да спазва всички правила на [[Аристотел]] и че е подражавал на [[Омир]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/gian-giorgio-trissino_%28Enciclopedia-dell%27Italiano%29/|заглавие=Trissino, Gian Giorgio|език=it|достъп_дата=4 July 2022}}</ref> В това отново се вижда един от продуктите на [[Ренесанс|Ренесанса]]. И въпреки че работата на Трисино е бедна на изобретение и без никаква оригинална поетична окраска, все пак тя помага да се разбере по-добре какви са били условията на ума през 16 век.<ref name=":2" />
[[Файл:Francesco Maria Molza.jpg|ляво|мини|253x253пкс|Франческо Молца]]
[[Файл:Jacopo Pontormo 057.jpg|мини|268x268пкс|Джовани дела Каза]]
Лирическата поезия със сигурност не е от видовете, издигнали се до голяма висота през 16 век. Оригиналността липсва напълно, тъй като през онзи век изглежда, че не може да се направи нищо по-добро от копирането на Петрарка. Все пак и в този стил има някои енергични поети. Монсиньор [[Джовани Гуидичони]] от [[Лука]] (1500 – 1541) показва, че има щедро сърце. В изящни сонети той изразява скръбта си за тъжното състояние на страната си. [[Франческо Молца|Франческо Мария Молца]] от [[Модена]] (1489 – 1544), научил старогръцки, латински и иврит, пише с изящен стил и дух. [[Джовани дела Каза]] (1503 – 1556) и [[Пиетро Бембо]] (1470 – 1547), въпреки че са петраркисти, са елегантни. <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://terzotriennio.blogspot.com/2011/01/il-petrarchismo-di-pietro-bembo-e.html|заглавие=Il petrarchismo di Pietro Bembo e Giovanni Della Casa|език=it|достъп_дата=4 July 2022}}</ref> Дори [[Микеланджело Буонароти|Микеланджело]] (1475 – 1564) понякога е петраркист, но неговите стихове носят печата на неговия необикновен и оригинален гений. 
[[Файл:Guilia Gonzaga 1535 mourning.jpg|ляво|мини|281x281пкс|Джулия Гондзага]]
[[Файл:Vittoria Colonna from Lazio.jpg|мини|249x249пкс|Виктория Колона]]
[[Файл:Isabella di Morra.jpg|ляво|мини|232x232пкс|Изабела ди Мора <small>(вероятен портрет)</small>]]
И много дами трябва да бъдат поставени близо до тези поети, като [[Витория Колона]] (1492 – 1547), обичана от [[Микеланджело Буонароти|Микеланджело]], [[Вероника Гамбара]] (1485 – 1550), [[Тулия д'Арагона]] (ок. 1510 – 1556) и [[Джулия Гонзага|Джулия Гондзага]] (1513 – 1566) – поетеси с голяма деликатност и превъзхождащи по гениалност много писатели от своя род време.<ref>Bartoli & Oelsner 1911, с. 906–907.</ref> [[Изабела ди Мора]] (ок. 1520 – 1545 или 1546) е уникален пример за женска поезия от онова време, чийто скръбен живот е една от най-трогателните и трагични истории, произлезли от Италианския ренесанс.<ref>{{Cite book|last=Russell|first=Rinaldina|title=Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook|date=1994|publisher=Greenwood Publishing Group|location=Westport|page=279}}</ref>
[[Файл:Tiziano Vecellio, Ritratto di Sperone Speroni, 1544, Treviso Museo Civico Luigi Baldin.jpg|мини|272x272пкс|Спероне Сперони]]
През 16 век са написани много трагедии, но всичките са слаби. Причината за това е моралното и религиозно безразличие на италианците, липсата на силни страсти и силни характери. Първият, който заема трагичната сцена, е [[Джан Джорджо Трисино]] (1478 – 1550) със своята „Софонизба“, следваща най-стриктно правилата на изкуството, но написана в бледи стихове и без топлина. „Орест“ и „Розмунда“ на [[Джовани ди Бернардо Ручелай]] (1475 – 1525) не са по-добри, нито преводът на „[[Антигона (Софокъл)|Антигона]]“ на [[Луиджи Аламани]] (1495 – 1556). [[Спероне Сперони]] (1500 – 1588) в своята ''Canace'' и [[Джиралди Чинтио]] (1504 – 1573) в своята ''Orbecche'' се опитват да станат новатори в трагичната литература, но провокират критики за гротеска и дебат за ролята на благоприличието.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://letteritaliana.weebly.com/il-rinascimento.html|заглавие=Il Rinascimento - Letteratura italiana|език=it|достъп_дата=4 July 2022}}</ref> Те често се разглеждат като по-долу от ''Torrismondo'' на [[Торкуато Тасо]], особено забележителни с хоровете, които понякога напомнят на хора на [[Древногръцки театър|древногръцките трагедии]].<ref name=":3">Bartoli & Oelsner 1911, с. 907.</ref>
[[Файл:Firenzuola portré.JPG|ляво|мини|266x266пкс|Аньоло Фиренцуола]]
[[Файл:Portret van dichter Giovanni Maria Cecchi Portretten van beroemde Italianen met wapenschild in ondermarge (serietitel), RP-P-1909-4907 (2).jpg|мини|242x242пкс|Джовани Мария Чеки]]
[[Файл:Pietro Aretino, por Tiziano.jpg|ляво|мини|260x260пкс|Пиетро Аретино]]
Италианската комедия от 16 век е почти изцяло моделирана по латинската комедия. Почти винаги си приличат по сюжета, по характерите на стареца, на слугата, на прислужницата; и аргументът често е един и същ. Така ''Lucidi'' на [[Аньоло Фиренцуола]] (1493 – 1543) и ''Vecchio amoroso'' на [[Донато Джаноти]] (1492 – 1573) са по модел на комедиите на [[Плавт]], както и ''Sporta'' на [[Джамбатиста Джели]] (1498 – 1563), ''Marito'' на [[Лодовико Долче]] (1508 или 1510 – 1568) и други.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.piccin.it/it/letteratura/1663-storia-della-letteratura-italiana-9788829919642.html|заглавие=Storia della letteratura italiana|език=it|достъп_дата=4 July 2022}}</ref> Изглежда, че има само трима писатели, които трябва да бъдат разграничени сред многото, написали комедии: [[Николо Макиавели|Макиавели]], [[Лудовико Ариосто|Ариосто]] и [[Джовани Мария Чеки]] (1518 – 1687). В своята „Мандрагола“ Макиавели, за разлика от другите, създава комедия на характера, създавайки личности, които изглеждат живи и сега, защото ги е копирал от реалността с фино наблюдателно око. Ариосто, от друга страна, се отличава по-скоро с картината си на нравите на своето време и особено на тези на ферарските благородници, отколкото с обективното очертаване на характера. И накрая, Чеки оставя в своите комедии съкровище от говорим език, което ни позволява по един прекрасен начин да се запознаем с тази епоха. Небезизвестният [[Пиетро Аретино]] (1492 – 1556) също може да бъде включен в списъка на най-добрите автори на комедии.<ref name=":4" />
[[Файл:Berni, Francesco (1497-1535).jpg|мини|266x266пкс|Франческо Берни]]
[[Файл:Anton Francesco Grazzini (cropped).jpg|ляво|мини|233x233пкс|Антон Франческо Грацини]]
15 век включва хумористична поезия. [[Антонио Камели]], наречен „Антонио да Пистоя“ (1436 – 1502), заслужава особено внимание, заради острото си добродушие, както го нарича [[Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов|Сент-Бьов]]. Но именно [[Франческо Берни]] (1497 – 1535) и сатирата довеждат този вид литература до съвършенство през 16 век. От него стилът е наречен „[[Берниска поезия]]“, известна със своя хумористичен и подигравателен тон, както и с тенденцията си да омаловажава сериозните или тревожни ситуации. В нея се открива почти същото явление, вече забелязано по отношение на „[[Бесният Орландо]]“. Изкуството заради изкуството е това, което вдъхнови и подтиква Берни да пише, както и [[Антонио Франческо Грацини]], наречен „Ласка“ (1503 – 1584), и други по-маловажни писатели. Може да се каже, че в тяхната поезия няма нищо; и е вярно, че те се наслаждават специално на възхвалата на низките и отвратителни неща и на подигравките на това, което е благородно и сериозно. Бернската поезия е най-ясното отражение на онзи религиозен и морален скептицизъм, който е характерен за италианския социален живот през 16 век и който се проявява в повечето произведения от този период - скептицизъм<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.nuovorinascimento.org/n-rinasc/saggi/pdf/giampieri/berni-donna.pdf|заглавие=Il sonetto "Alla sua donna" di Francesco Berni|език=it|достъп_дата=4 July 2022}}</ref>, който спира религиозната [[Реформация в Италия]], което от своя страна е следствие от исторически условия. Бернската поезия и особено самият Берни понякога приемат сатиричен тон. Но тяхната не може да се нарече истинска сатира. Чисти сатирици, от друга страна, са венецианецът [[Антонио Винчигуера]] (1440-те г. – 1502), наречен ''Кронико'', [[Лодовико Аламани]] (1495 – 1556) и Лудовико Ариосто, последният превъзхождащ останалите с [[Атически диалект|атическата]] елегантност на стила си и с известна откровеност, преминаваща в злоба, което е особено интересно, когато поетът говори за себе си.<ref name=":3" />
[[Файл:Palazzo venturi ginori, salone ottocentesco, medaglione con busto giovanni rucellai 2.jpg|мини|Джовани Ручелай]]
[[Файл:Ritratto di Matteo Bandello, ante 1829 - Accademia delle Scienze di Torino - Ritratti 0007 B.jpg|ляво|мини|260x260пкс|Матео Бандело]]
През 16 век не са малко [[Дидактически|дидактическите]] произведения. В своята поема „Пчелите“ (''Le Api)'' [[Джовани ди Бернардо Ручелай]] (1475 – 1525) се доближава до съвършенството на [[Вергилий]]. Неговият стил е ясен и лек и той добавя интерес към книгата си чрез чести алюзии към събитията от времето. Най-важното дидактическо произведение обаче е „Придворният“ на [[Балдасаре Кастильоне]], в което той си представя дискусия в двореца на херцозите на [[Урбино (херцогство)|Урбино]] между рицари и дами за това какви подаръци изисква един перфектен придворен.<ref name=":4">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.studenti.it/baldassarre-castiglione-vita-opere-cortegiano.html|заглавие=Baldassarre Castiglione: vita, opere e Il Cortegiano|език=it|достъп_дата=4 July 2022}}</ref> Тази книга е ценна като илюстрация на интелектуалното и морално състояние на висшето италианско общество през първата половина на 16 век.<ref name=":3" />
[[Файл:Anton Francesco Grazzini (cropped).jpg|мини|255x255пкс|Антон Франческо Грацини]]
[[Файл:Annibal Caro.jpg|ляво|мини|243x243пкс|Анибале Каро]]
От романистите от 16 век двамата най-важни са [[Антон Франческо Грацини]] (1505 – 1584) и [[Матео Бандело]] (1485 – 1561). Първият е толкова игрив и странен, колкото вторият е сериозен и тържествен. Бандело е [[Доминикански орден|доминикански]] [[монах]] и епископ, но въпреки това романите му са много свободни по тема и че той често осмива църковните лица на своето време.<ref name=":3" />
[[Файл:Gaspara stampa1738.jpg|ляво|мини|291x291пкс|Гаспара Стампа]]
Във време, когато възхищението от качествата на стила, желанието за класическа елегантност, е толкова силно, както през 16 век, естествено се обръща много внимание на превода на латински и древногръцки автори. Сред многобройните преводи от онова време все още са известни онези на „[[Енеида]]“ на [[Вергилий]] и на „Пасторалните любови на Дафна“ на [[Лонг (поет)|Лонг]] от [[Анибале Каро]] (1507 – 1566), „[[Метаморфози]]“ на [[Овидий]] от [[Джовани Андреа дел Ангуилара]] (ок. 1517 – ок. 1570), [[Златното магаре|„Златното магаре“]] на [[Апулей]] от [[Аньоло Фиренцуола]] (1493 – 1543) и „Животите и моралите“ на [[Плутарх]] от [[Марчело Адриани|Марчело Адриани Млади]] (1562 – 1604).<ref name=":3" />

[[Гаспара Стампа]] (ок. 1523 – 1554) е [[Поет|поетеса]], чиито рими, замислени според модела на [[Франческо Петрарка|Петрарка]], представляват една от най-интересните лирически колекции на 16 век. Приживе не е толкова популярна и е възхвалявана от съвременниците си главно заради музикалния си талант. Нейната слава възниква през периода на [[Романтизъм|Романтизма]]. Днес тя се смята за най-значимата и изключителна от писателките на Ренесанса.<ref>Fiora A.Bassanese. ''[[Fiora A.Bassanese. Gaspara Stampa // Italian woman writers: A Bio-bibliographical Sourcebook|Gaspara Stampa]]'' // Italian woman writers: A Bio-bibliographical Sourcebook</ref>

== 17 век: период на упадък ==
{{Вижте също|Сейченто}}

Приблизително от [[Мирен договор от Като Камбрези (1559)|Договора от Като Камбрези (1559 г.)]], след който следват векове на господство на чужди нации над Италия, започва период на упадък в италианската литература.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.homolaicus.com/letteratura/seicento.htm|заглавие=IL SEICENTO|език=it|достъп_дата=5 July 2022}}</ref> [[Томазо Кампанела]] е измъчван от [[Инквизиция]]та, а [[Джордано Бруно]] е изгорен на клада. [[Чезаре Балбо]] казва, че ако щастието на масите се състои в мир без трудолюбие, ако щастието на благородниците се състои в титли без власт, ако принцовете се задоволяват със съгласието на своето управление без истинска независимост, без суверенитет, ако литераторите и творците се задоволяват с това да пишат, рисуват и строят с одобрението на своите съвременници, но за презрението на потомството, ако цяла нация е щастлива в спокойствие без достойнство и спокойния прогрес на корупцията, то тогава нито един период не е бил толкова щастлив за Италия като 140-те години от Мира от Като Камбрези до [[Война за испанското наследство|Войната за испанското наследство]]. Този период е известен в историята на италианската литература като ''[[Сейченто]]''.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://dizionari.corriere.it/dizionario_italiano/S/secentismo.shtml|заглавие=Secentismo|език=it|достъп_дата=5 July 2022}}</ref> Авторите му прибягват до преувеличение; те се опитват да постигнат ефект с това, което в изкуството се нарича [[Маниеризъм]]. Писателите се съревновават помежду си в използването на метафори, афекти, [[Хипербола (литература)|хиперболи]] и други странности и го извличат от съществения елемент на мисълта.<ref name=":5" />

=== Маринизъм ===
{{Основна|Маринизъм}}

[[Файл:Frans Pourbus the Younger - Portrait of Giovanni Battista Marino.jpg|мини|251x251пкс|Джамбатиста Марино]]
[[Файл:Lana Fulvio Testi.gif|ляво|мини|263x263пкс|Фулвио Тести]]
[[Файл:Ottavio Leoni, Gabriello Chiabrera, 1625, NGA 159736.jpg|мини|252x252пкс|Габриело Киабрера]]
Начело на Школата на маринистите<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/vocabolario/secentismo/|заглавие=Secentismo|език=it|достъп_дата=5 July 2022}}</ref> е [[Джамбатиста Марино]] от Неапол (1569 – 1625), особено известен с дългата си поема „Адон“ (''L'Adone)''. Той използва най-екстравагантните метафори, най-натрапените антитези и най-пресилените концепции. Той нанизва антитези една след друга, така че те запълват цели [[Строфа|строфи]] без прекъсване. [[Клаудио Акилини]] от Болоня (1574 – 1640) следва стъпките на Марино, но неговите особености са още по-екстравагантни. 

Почти всички поети от 17 век са повече или по-малко заразени с Маринизма. [[Карло Алесандро Гуиди]] (1650 – 1712), въпреки че не достига до преувеличението на учителя си, е бомбастичен и надут, докато [[Фулвио Тести]] (1593 – 1646) е изкуствен и превзет. И все пак Гуиди, както и Тести, усещат влиянието на един друг поет – [[Габриело Киабрера]] от [[Савона]] (1552 – 1638). Влюбен в древните гърци, той създава нова метрика, особено в имитация на [[Пиндар]],<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/gabriello-chiabrera_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=CHIABRERA, Gabriello|език=it|достъп_дата=5 July 2022}}</ref> третирайки религиозни, морални, исторически и любовни теми. Киабрера, макар и елегантен по форма, се опитва да прикрие липсата на съдържание с поетични орнаменти от всякакъв вид. Въпреки това Школата на Киабрера бележи подобрение; и понякога показва лирически способности, пропилени в литературната му среда.<ref name=":5" />

=== Аркадия ===
{{Основна|Аркадия (академия)}}

[[Файл:Ritratto di Giambattista Felice Zappi.jpg|ляво|мини|273x273пкс|Джамбатиста Феличе Дзапи]]Възниква убеждението, че ще е необходимо да се промени формата, за да се възстанови литературата, и така през 1690 г. е създадена [[Аркадия (академия)|Академия „Аркадия“]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.studenti.it/accademia-arcadia-cosa-e-scopo-caratteristiche.html|заглавие=Accademia dell'Arcadia: cos'è, scopo e caratteristiche|език=it|достъп_дата=6 July 2022}}</ref> Нейни основатели са [[Джовани Марио Крешимбени]] (1663 – 1728) и [[Джан Винченцо Гравина]] (1664 – 1718). ''Аркадия'' е наречен така, защото основната ѝ цел е да имитира простотата на древните пастири, за които се предполага, че са живели в [[Аркадия (утопия)|Аркадия]] през [[Златен век (митология)|Златния век]]. Както маринистите грешат от огромното си желание за новост, така и аркадците предлагат да се върнем към полетата на истината, винаги възпявайки теми на пасторална простота. Това е просто замяната на старата с нова хитрост; и те падат от надутост в женственост, от хиперболичност в дребнавост, от високопарно в прекалено изискано. 
[[Файл:PARolli large.png|мини|237x237пкс|Паоло Антонио Роли]]
[[Файл:Portret van dichter en senator Vincenzo da Filicaja, RP-P-1909-5104.jpg|мини|272x272пкс|Винченцо да Филикая|ляво]]
Стиховете на аркадците запълват много томове и са съставени от [[Сонет|сонети]], [[Мадригал|мадригали]], [[Канцонета|канцонети]] и [[Бял стих|бели стихове]]. Най-отличилият се сред авторите на сонети е [[Джамбатиста Феличе Дзапи]] (1667 – 1719). Сред авторите на песни е известен [[Паоло Роли]] (1687 – 1765). [[Карло Иноченцо Фругони]] (1692 – 1768) е по-известен от всички останали, човек с плодотворно въображение, но с плитък интелект.<ref name=":5" /> Членовете на Аркадия са почти изключително мъже, но поне една жена, [[Мария Антония Скалера Стелини]] (1634 – 1704), успява да бъде избрана въз основа на поетичните си заслуги.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://danielaedintorni.com/2015/02/05/accadde-oggi-nel-1634-nasce-maria-antonia-scalera-stellini/|заглавие=ACCADDE... OGGI: NEL 1634 NASCE MARIA ANTONIA SCALERA STELLINI|език=it|достъп_дата=6 July 2022}}</ref>

[[Винченцо да Филикая]] (1642 – 1707), флорентинец, има лиричен талант, особено в песните за [[Виена]], обсадена от [[Османска империя|турците]], които го издигат над пороците на времето; но дори и в него се виждат ясно риторичната хитрост и лъжливо самомнение. Като цяло цялата лирика на 17 век има същите недостатъци, но в различна степен. Тези дефекти могат да бъдат обобщени като липса на чувство и преувеличаване на формата.<ref name=":5" />

=== Независими мислители ===
[[Файл:Portrait of Tommaso Campanella (by Francesco Cozza).jpg|мини|270x270пкс|Томазо Кампанела]]
[[Файл:Giordano Bruno.jpg|ляво|мини|243x243пкс|Джордано Бруно]]
Докато политическите и социални условия в Италия през 17 век карат да изглежда, че всяка светлина на интелигентността е угаснала, някои силни и независими мислители, като [[Бернардино Телезио]] (1509 – 1588), [[Лучилио Ванини]] (1585 – 1619), [[Джордано Бруно]] (1548 – 1600) и [[Томазо Кампанела]] (1568 – 1639), превръщат философските изследвания в нови канали, и отварят пътя за научните завоевания на [[Галилео Галилей]] (1564 – 1642), великият съвременник на [[Рене Декарт]] във Франция и на [[Френсис Бейкън|Франсис Бейкън]] в Англия.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.iliesi.cnr.it/Vanini/biblio/1891-1900.pdf|заглавие=Bibliografia vaniniana|автор=Francesco paolo Raimondi|достъп_дата=2023-6-21}}</ref> Галилей е не само велик човек на науката, но и заема видно място в историята на литературата. Отдаден ученик на [[Лудовико Ариосто]], той сякаш прелива в прозата си качествата на този велик поет: ясна и откровена свобода на изразяване, прецизност и лекота, и в същото време елегантност.<ref name=":5" /><ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.sapere.it/sapere/strumenti/studiafacile/letteratura-italiana/il-seicento-italiano.html|заглавие=Il Seicento italiano|достъп_дата=2023-6-21}}</ref>
[[Файл:Salvator rosa, autoritratto, 1650-60 ca (cropped).jpg|ляво|мини|249x249пкс|Салватор Роза]]
[[Файл:Alessandro Tassoni.jpg|мини|255x255пкс|Алесандро Тасони]]
Друг симптом на възраждане, знак за бунт срещу мерзостта на италианския социален живот, е даден в сатирата, особено тази на [[Салватор Роза]] (1615 – 1673) и [[Алесандро Тасони]] (1565 – 1635). Роза, роден близо до Неапол, е художник, музикант и поет. Като поет той скърби за тъжното състояние на своята страна и дава воля на чувството си (както казва друг писател сатира – [[Джузепе Джусти]]) в „щедри хули“. Той е предшественик на новото време.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.rocaille.it/salvator-rosa-1615-1673/|заглавие=Salvator Rosa (1615-1673)|достъп_дата=2023-6-21}}</ref> Тасони показва независима преценка сред всеобщото раболепие и неговата ''Secchia rapita'' доказва, че той е виден писател. Това е героична комична поема, която е едновременно епос и лична сатира. Той е достатъчно смел да атакува испанците в своите  ''Filippiche'', в което призова херцог [[Карл Емануил I Савойски|Карл Емануил Савойски]] да продължи да води война срещу тях.<ref>Bartoli & Oelsner 1911, с. 908–909</ref> 

=== Земеделска литература ===
[[Паганино Бонафеде]] (1-ва пол. на 14 век – 1374) в ''Tesoro de rustici'' дава много правила за селското стопанство, поставяйки началото на този вид [[Георгики|георгическа]] поезия. Тя по-късно е напълно развита от [[Луиджи Аламани]] (1495 – 1556) в неговата „Култивиране“ (''Coltivazione)'', [[Джироламо Бруфалди]] (1675 – 1753 или 1755) в ''Canapajo'', [[Джовани ди Бернардо Ручелай]] (1475 – 1525) в „Пчелите“ (''Le Api)'', [[Бартоломео Лоренци]] (1732 – 1822) в „Култивиране на планините“ (''Coltivazione de' monti'') и [[Джамбатиста Сполверини]] (1695 – 1762) в „Култивирането на ориз“ (''Coltivazione del riso'').<ref name=":1" />

== Възходът на 18 век: Епохата на разума и реформите ==
{{Вижте също|Италианско просвещение|Сетеченто}}

През 18 век политическото състояние на Италия започва да се подобрява при [[Йозеф II]], император на [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]], и неговите наследници. Тези принцове са повлияни от философите, които на свой ред усещат влиянието на едно общо движение на идеи като цяло в много части на Европа, понякога наричано [[Просвещение]].<ref>Maria Rosa Di Simone, Percorsi del diritto tra Austria e Italia (secoli XVII-XX). Giuffrè, 2006</ref> 

=== История и общество: Вико, Муратори и Бекария ===
[[Файл:GiambattistaVico.jpg|мини|257x257пкс|Джамбатиста Вико]]
[[Джамбатиста Вико]] (1668 – 1744) показа пробуждането на историческото съзнание в Италия. В своята „Нова наука“ (''Scienza nuova'') той изследва законите, управляващи развитието на човешката раса и според които се развиват събитията. От психологическото изследване на човека той се опитва да изведе общата природа на нациите, т.е. универсалните закони на историята, според които цивилизациите се издигат, процъфтяват и западат. От същия научен дух, който вдъхновява Вико, идва различен вид изследване – това на източниците на италианската гражданска и литературна история.
[[Файл:Lodovico Antonio Muratori.jpg|ляво|мини|244x244пкс|Лосовико Антонио Муратори]]
[[Файл:Portret van historicus Scipione Maffei, RP-P-1909-5212.jpg|мини|270x270пкс|Шипионе Мафей]]
[[Лодовико Антонио Муратори]] (1672 – 1750), след като събира в своя ''Rerum Italicarum scriptore''s хрониките, биографиите, писмата и дневниците на италианската история от 500 до 1500 г. и след като обсъжда най-неясните исторически въпроси в ''Antiquitates Italicae medii aev''i, пише „Анали на Италия“ (''Annali d'Italia'') – подробно разказване на факти, извлечени от автентични източници. Сътрудници на Муратори в неговите исторически изследвания са [[Шипионе Мафей]] (1675 – 1755) от [[Верона]] и [[Апостоло Дзено]] (1668 – 1750) от Венеция. В своята „Илюстрирана Верона“ (''Verona illustrata'') Мафей оставя съкровище от знания, което също е отлична историческа монография. Дзено добавя много към ерудицията на литературната история, както в своите ''Dissertazioni Vossiane'', така и в бележките си към ''Biblioteca dell'eloquenza italiana'' на монсиньор Джусто Фонтанини. [[Джироламо Тирабоски]] (1731 – 1794) и граф [[Джамария Мацукели]] от [[Бреша]] (1707 – 1765) се посвещават на литературната история.
[[Файл:Cesare Beccaria.jpg|ляво|мини|258x258px|Чезаре Бекария]]
Макар че новият дух на времето води до изследване на историческите източници, той също насърчава изследването на механизма на икономическите и социалните закони. [[Фердинандо Галиани]] (1728 – 1787) пише за валутата; [[Гаетано Филанджери]] (1753 – 1788) написва „Наука на законодателството“ (''Scienza della legislazione''). [[Чезаре Бекария|Чезаре Бонезана ди Бекария]] (1738 – 1794), в своя „Трактат за престъпленията и наказанията“ (''Trattato dei delitti e delle pene'') допринася за реформата на наказателната система и насърчава премахването на изтезанията.
[[Файл:Metastasio by Batoni.jpg|мини|276x276пкс|Пиетро Метастазио]]

=== Метастазио и мелодрамата ===
{{Вижте също|Опера серия}}

Реформаторското движение се стреми да отхвърли конвенционалното и изкуственото и да се върне към истината. [[Апостоло Дзено]] и [[Пиетро Метастазио]] (1698 – 1782) – [[Аркадия (академия)|аркадското]] име на римлянина Пиетро Антонио Доменико Трапаси, се постарават да направят [[Мелодрама|мелодрамата]] и разума съвместими. Метастазио дава свеж израз на чувствата, естествен завой на диалога и известен интерес към сюжета; ако не изпада в постоянна неестествена свръхизисканост и скука, както и в чести [[Анахронизъм|анахронизми]], той би могъл да бъде смятан за най-важния автор на [[Либрето|либрети]] за [[опера серия]] и първият драматичен реформатор на 18 век.

=== Карло Голдони ===
{{Основна|Карло Голдони}}

[[Файл:Alessandro Longhi - Ritratto di Carlo Goldoni (c 1757) Ca Goldoni Venezia.jpg|мини|Карло Голдони]]
Венецианецът [[Карло Голдони]] (1707 – 1793) преодолява съпротивата на старата популярна форма на комедията, с маските [[Панталоне]], доктора, [[Арлекино|Арлекиноа]], [[Бригела]] и др., и създава комедията на нравите, следвайки примера на [[Молиер]]. Героите му често са повърхностни, но той пише оживени диалози. Създава над 150 комедии и няма време да излъска и усъвършенства произведенията си; но за комедия на нравите трябва да отидем направо от „Мандрагола“ на Макиавели към него. Драматичните способности на Голдони се илюстрират от факта, че взима почти всички свои персонажи от венецианското общество, но успява да им даде неизчерпаемо разнообразие. Много от неговите комедии са написани на [[венециански език]].{{Hrf|Bartoli|Oelsner|909–910}} <ref>{{Cite journal|last=宮坂|first=真紀|year=2011|title=L'ITALIANO NELLE COMMEDIE VENEZIANE DI GOLDONI : IL BILINGUISMO DI GASPARINA|url=https://www.jstage.jst.go.jp/article/studiitalici/61/0/61_KJ00007562683/_article|journal=イタリア学会誌|language=it|volume=61|doi=10.20583/studiitalici.61.0_23|access-date=7 July 2022}}</ref>

Неговите произведения включват някои от най-известните и най-обичаните пиеси в Италия. Публиката се възхищава на пиесите му заради тяхната гениална комбинация от остроумие и честност. Неговите пиеси предлагат на неговите съвременници образи на себе си, често драматизирайки живота, ценностите и конфликтите на нововъзникващите [[Средна класа|средни класи]]. Голдони също пише под [[псевдоним|псевдонимите]] ''Polisseno Fegeio, Pastor Arcade'', което той твърди в мемоарите си, че [[Аркадия (академия)|аркадците]] от Рим са му дали.<ref>{{Cite book|last=Goldoni|first=Carlo|others=John Black (trans.)|title=Memoirs of Goldoni|accessdate=6 September 2008|year=1814|publisher=Henry Colburn|location=London|pages=331|chapter=XVII|chapterurl=https://books.google.com/books?id=-J4wIpSCmEQC&pg=PA331}}</ref>

Едно от най-известните му произведения е комичната пиеса „Слуга на двама господари“, която е многократно превеждана и адаптирана в международен план. През 1966 г. е адаптирана в [[опера-буфа]] от американския композитор [[Виторио Джанини]]. През 2011 г. [[Ричард Бийн]] адаптира пиесата за [[Кралски национален театър|Националния театър на Великобритания]] като ''One Man, Two Guvnors'' . Популярността му води до трансфер в [[Театър Уест Енд|Уест Енд]] и през 2012 г. в [[Бродуейски театър|Бродуей]]  Филмът „Карло Голдони – Венеция, Големият театър на света“ ''(Carlo Goldoni – Venice, Grand Theatre of the World)'', режисиран от Алесандро Бетеро, излиза през 2007 г. и се предлага на английски, италиански, френски и японски.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.goldonithemovie.com/index.php?lan=en|заглавие=Carlo Goldoni Venezia Gran Teatro del Mondo - Carlo Goldoni Venice Grand Theatre of the World|труд=www.goldonithemovie.com|достъп_дата=2023-06-21|архив_дата=2021-09-28|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20210928124433/http://www.goldonithemovie.com/index.php?lan=en}}</ref>

=== Джузепе Парини ===
{{Основна|Джузепе Парини}}
[[Файл:Giuseppe Parini pastel on paper.jpg|мини|262x262px|Джузепе Парини]]
Водещата фигура на литературното възраждане на 18 век е [[Джузепе Парини]] (1729 – 1799).<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.studenti.it/giuseppe-parini-biografia-opere-pensiero.html|заглавие=Giuseppe Parini: biografia, opere e pensiero|език=it|достъп_дата=9 July 2022}}</ref> Роден в [[Ломбардия|ломбардско]] село, той получава образование в Милано и като младеж е известен сред [[Аркадия (академия)|аркадските]] поети под името Даризбо Елидонио. Още като аркадец Парини проявява оригиналност. В сборник от стихове, който публикува на 23 години под името „Рипано Еупилино“, поетът показва способността си да взема сцени от реалния живот, а в своите сатирични творби той проявява дух на открито противопоставяне на собствената си епоха. Тези стихотворения, макар и производни, показват решителна решимост да се оспорят литературните условности. Подобрявайки стиховете от младостта си, той се показа като новатор в лириката си, отхвърляйки едновременно Петраркизма, [[Маринизъм|Маринизма]] и Аркадия – трите болести, които според него са отслабили италианското изкуство през предходните векове. В ''Оди'' вече се чува сатиричната нотка, но тя се проявява по-силно в ''Del giorno'', в който той си представя, че учи млад милански патриций на всички навици и начини на галантен живот; той показва всичките му нелепи фриволности и с деликатна ирония демаскира безсмислието на аристократичните навици. Разделяйки деня на четири части: „Сутрин“, „Обед“, „Вечер“ и „Нощ“, той описва дреболиите, от които са съставени, и по този начин книгата придобива голяма социална и историческа стойност. Като творец, връщайки се направо към класическите форми, стремейки се да имитира [[Вергилий]] и [[Данте Алигиери|Данте]], той отваря пътя към школата на [[Виторио Алфиери]], [[Уго Фосколо]] и [[Винченцо Монти]]. Като произведение на изкуството „Ден“ е прекрасно със своята деликатна ирония. Стихът има нови хармонии; понякога е малко твърд и начупен, като протест срещу аркадската монотонност.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|909}} <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.mcurie.edu.it/files/picone.martina/GIUSEPPE_PARINI.pdf|заглавие=GIUSEPPE PARINI|език=it|достъп_дата=9 July 2022}}</ref>

=== Езиков пуризъм ===
[[Файл:Antonio Cesari by Eugenio Silvestri.png|мини|295x295пкс|Антонио Чезари]]
Докато бушуват най-разгорещените политически страсти и докато най-блестящите гениални мъже в новата класическа и патриотична школа са пуристи на върха на своето влияние, възниква въпросът за [[Езиков пуризъм|пуризма на езика]]. През втората половина на 18 век италианският език е особено пълен с френски изрази.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://web-data.atilf.fr/ressources/cilpr2013/programme/resumes/cdb31d82eaf28bbf9a5b1ae5000d0fc6.pdf|заглавие=Un percorso privilegiato e misconosciuto per la penetrazione dei francesismi nella lingua italiana (secoli XVII-XVIII)|език=it|достъп_дата=9 July 2022}}</ref> Има голямо безразличие към приспособимостта и още повече към елегантността на стила. Прозата трябва да бъде възстановена в името на националното достойнство и се смята, че това не може да стане, освен чрез връщане към писателите от 14 век –  класиците на италианска литература. Един от популяризаторите на новата школа е [[Антонио Чезари]] от [[Верона]] (1760 – 1828), който преиздава антични автори и извежда ново издание с допълнения на Речника на [[Академия дела Круска]]. Той пише трактата „Върху настоящото положение на италианския език“ (''Sopra lo stato presente della lingua italiana)'' и се опитва да установи върховенството на тосканския език и на тримата велики писатели Данте, Петрарка и Бокачо. В съответствие с този принцип той пише няколко книги, като се старае да копира възможно най-близо класиците. Но патриотизмът в Италия винаги е имал нещо общинско в себе си; така че на това тосканско превъзходство, провъзгласено и поддържано от Чезари, се противопоставя Ломбардската школа<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://meabparcobarro.weebly.com/uploads/4/2/4/8/42483645/meab_banfi.pdf|заглавие=Il "percorso" di Alessandro Manzoni verso l'italiano e la "creazione" dell'italiano moderno, lingua di (quasi) tutti noi|език=it|достъп_дата=9 July 2022}}</ref>, която не иска и да знае за [[Тоскански диалект|тоскански]] и с ''De vulgari eloquentia'' на Данте се връща към идеята за ''lingua illustre'' („приповдигнат език“).{{Hrf|Bartoli|Oelsner|911}}
[[Файл:VincenzoMonti.jpg|ляво|мини|257x257пкс|Винченцо Монти]]
[[Файл:Villa medicea di Castello Facciata (vista frontale).JPG|мини|238x238пкс|[[Вила на Медичите (Кастело)|Вила на Медичите в Кастело]] (Флоренция) – седалище на [[Академия дела Круска]]]]
Това е стар въпрос, за който до голяма степен и горчиво се спори през [[Чинкуеченто (епоха)|Чинкуеченто]] (16 век) от [[Бенедето Варки]], [[Муцио Манфреди]] (ок. 1535 – 1609), [[Лодовико Кастелветро]] (ок. 1505 – 1571), [[Спероне Сперони]] (1500 – 1588) и други. Сега въпросът е повдигнат отново. Начело на Ломбардската школа са [[Винченцо Монти]] (1754 – 1828) и неговият зет граф [[Giulio Perticari|Джулио Пертикари]] (1779 – 1822). Това кара Монти да напише „Предложение за някои корекции и допълвания на Речника на Круска“ (''Proposta di alcune correzioni ed aggiunte al vocabolario della Crusca)'', в което атакува тосканизма на [[Академия дела Круска]],<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/vincenzo-monti_(Enciclopedia-dell'Italiano)|заглавие=Monti, Vincenzo|език=it|достъп_дата=9 July 2022}}</ref> но в изящен и лесен стил, така че да формира проза, която е една от най-красивата в италианската литература. Пертикари, чийто интелект е по-малък, стеснява и изостря въпроса в два трактата: „За писателите от 14 век“ (''Degli scrittori del Trecento)'' и „За бащината любов на Данте“ (''Dell'amor patrio di Dante)''. Спорът за езика заема своето място до литературните и политическите спорове и в него участва цяла Италия: [[Базилио Пуоти]] в [[Неапол]] (1782 – 1847), [[Паоло Коста (поет)|Паоло Коста]] в [[Романя]] (1771 – 1836), [[Марко Антонио Паренти]] в [[Модена]] (1788 – 1862), [[Salvatore Betti|Салваторе Бети]] в Рим (1792 – 1882), [[Giovanni Gherardini|Джовани Герардини]] в Ломбардия (1778 – 1861), [[Луиджи Форначари]] в [[Лука]] (1798 – 1858) и [[Vincenzo Nannucci|Винченцо Нанучи]] във Флоренция (1787 – 1857).{{Hrf|Bartoli|Oelsner|911}}
[[Файл:Pietro Giordani.jpg|ляво|мини|223x223пкс|Пиетро Джордани]]
[[Пиетро Джордани]] (1774 – 1848) е патриот, класик и пурист едновременно. Той е почти обобщение на литературното движение на времето. Целият му живот е битка за свобода. Обучен на гръцки и латински автори и на италиански класици от 14 век, той оставя само няколко писания, но те са внимателно разработени по отношение на стила и на неговата проза силно се възхищават по онова време.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.ilpiacenza.it/cultura/pietro-giordani-persona-di-spicco-della-cultura-italiana-serve-un-evento-per-celebrarlo.html|заглавие="Pietro Giordani persona di spicco della cultura italiana. Serve un evento per celebrarlo"|език=it|достъп_дата=9 July 2022}}</ref> Джордани закрива литературната епоха на класиците.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|911}}

=== Второстепенни писатели ===
[[Файл:Portret van Gasparo Gozzi, RP-P-1909-4711.jpg|мини|289x289пкс|Гаспаро Гоци]]
Сатирата на [[Гаспаро Гоци]] (1713 – 1786) е по-малко възвишена, но е насочена към същата цел като тази на [[Джузепе Парини]]. В неговия ''Osservatore'', нещо като ''Spectator'' на [[Джоузеф Адисън]], в неговата ''Gazzetta veneta'' и в ''Mondo morale'', с помощта на алегории и новости, той нанася удари на пороците с деликатно докосване, въвеждайки практичен морал. Сатирата на Гоци има известна прилика по стил с тази на [[Лукиан от Самосата|Лукиан]] . Прозата му е грациозна и жива, но имитира писателите от 14 век. 
[[Файл:Joshua Reynolds - Portrait of Joseph Baretti - 41.88 - Indianapolis Museum of Art.jpg|ляво|мини|260x260пкс|Джузепе Барети]]
Друг сатиричен писател от първата половина на 18 век е [[Джузепе Барети]] от [[Торино]] (1719 – 1789). В списание, наречено ''Frusta letteraria,'' той безмилостно критикува произведенията, публикувани тогава в Италия.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/la-frusta-letteraria/|заглавие=Frusta letteraria, La|език=it|достъп_дата=10 July 2022}}</ref> Научава много, пътувайки; дългият му престой във Великобритания допринася за независимия характер на съзнанието му. ''Frusta'' е първата книга с независима критика, насочена особено срещу [[Аркадия (академия)|аркадците]] и педантите.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|909}}
[[Файл:GB Niccolini by Stefano Ussi.jpg|мини|Джовани Батиста Николини|244x244пкс]]
[[Джовани Батиста Николини]] (1782 – 1861) в литературата е класицист; в политиката той е [[Гвелфи и гибелини|гибелин]], рядко изключение в [[Гвелфи и гибелини|Гвелфска]] Флоренция, родното му място. Подражавайки [[Есхил|на Есхил]], както и в написването на „Беседи върху гръцката трагедия“ (''Discorsi sulla tragedia greca)'' и на „Възвишения Микеланджело“ ''(Sublime Michelangelo)'', Николини показва своята страстна преданост към античната литература. В своите трагедии той се освобождава от прекомерната твърдост на Алфиери и отчасти се доближава до английските и немските трагедии. Той почти винаги избира политически теми, стремейки се да поддържа жива у своите сънародници любовта към свободата.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.santacroceopera.it/opere/fedi-tomba-monumentale-giovan-battista-niccolini/|заглавие=Pio Fedi|език=it|достъп_дата=10 July 2022}}</ref> Такива са Набуко, [[Антонио Фоскарини]], [[Джовани да Прочида]], [[Лудовико Мария Сфорца|Лудовико Мавърът]] и др. Той атакува папския Рим в „[[Арнолд Брешански]]“, дълга трагична пиеса, неподходяща за актьорска игра и по-скоро епична, отколкото драматична. Трагедиите на Николини показват по-скоро богата лирична жилка, отколкото драматичен гений. Той има заслугата да защити либералните идеи и за това, че отваря нов път към италианската трагедия.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|910–911}}
[[Файл:Ritratto di Carlo Botta, 1800-1899 - Accademia delle Scienze di Torino - Ritratti 0107 B.jpg|мини|224x224пкс|Карло Бота]]
[[Карло Джузепе Гулиелмо Бота|Карло Бота]] (1766 – 1837), е свидетел на френското разграбване в Италия и на властното управление на Наполеон. Той написва „История на Италия“ от 1789 до 1814 г.; и по-късно продължава Историята на [[Франческо Гуачардини]] до 1789 г.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.academia.edu/14188814|заглавие=La storiografia di Botta|автор=Casini|първо_име=Simone|страници=177–178|език=it|достъп_дата=10 July 2022}}</ref> Той пише по маниера на латинските автори, опитвайки се да имитира [[Тит Ливий]], с дълги и звучни сложни изречения в стил, който цели да бъде като този на Бокачо, без да се интересува много от това, което представлява критичния материал на историята, единствено с намерението да прокламира академичната си проза в полза на страната му. Бота иска да бъде класически в стила, който вече не може да бъде такъв, и следователно не успява напълно да постигне литературната си цел. Славата му е само на човек с благородно и патриотично сърце. Не толкова лоша като двете истории на Италия е тази на „Войната за американска независимост“ (''Guerra dell'indipendenza americana).''{{Hrf|Bartoli|Oelsner|911}}
[[Файл:Alberto Fortis. Line engraving by G. Fusinati after Sofia Se Wellcome V0001976.jpg|мини|249x249пкс|Алберто Фортис]]
[[Файл:Pietro Colletta.jpg|ляво|мини|Пиетро Колета]]
Близо до Бота е неаполитанецът [[Пиетро Колета]] (1775 – 1831). Той също така в своята „История на Кралство Неапол от 1734 до 1825 г.“ (''Storia del reame di Napoli dal 1734 al 1825)'' има идеята да защити независимостта и свободата на Италия в стил, заимстван от [[Публий Корнелий Тацит|Тацит]]<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/pietro-colletta_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=COLLETTA, Pietro|език=it|достъп_дата=10 July 2022}}</ref> и успява доста по-добре от Бота. Той има бърз, кратък, нервен стил, което прави книгата му привлекателна за четене. Но се казва, че [[Пиетро Джордани]] (1774 – 1848) и [[Джино Капони]] (1792 – 1876) са го коригирали за него. [[Ладзаро Папи]] от Лука (1763 – 1834), автор на „Коментари за Френската революция от 1789 до 1814 г.“ (''Commentari della rivoluzione francese dal 1789 al 1814)'', не е съвсем различен от Бота и Колета. Той също е историк в класически стил и се отнася към темата си с патриотично чувство; но като творец той може би превъзхожда другите двама.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|911}}

[[Алберто Фортис]] (1741 – 1803) поставя началото на [[Истрорумъни|морлацисткото]] литературно движение в италианската и [[Венецианска литература|венецианската литература]] с работата си от 1774 г. „Пътуване до Далмация“ (''Viaggio in Dalmazia'').<ref>{{cite thesis|url=https://era.library.ualberta.ca/items/0d19d195-6047-4425-8a14-ebf60e87e70d|title=Imagining the Morlacchi in Fortis and Goldoni|first=Branislava|last=Milić Brett|publisher=[[University of Alberta]]|type=PhD|pages=1–213|year=2014|doi=10.7939/R3MM45}}</ref>

== Революцията: патриотизъм и класицизъм ==

=== Виторио Алфиери ===
{{Основна|Виторио Алфиери}}
[[Файл:VAlfieriFabre.jpg|мини|Виторио Алфиери]]
Патриотизмът и класицизмът са двата принципа, които вдъхновяват литературата, започнала с [[Виторио Алфиери]] (1749 – 1803). Той се прекланя пред гръцката и римската идея за народна свобода на оръжие срещу тиранията. Той взима темите на своите трагедии от историята на тези нации и кара древните си герои да говорят като революционери на своето време.[[Аркадия (академия)Аркадската| школа]] с нейната многословност и тривиалност е отхвърлена.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.homolaicus.com/letteratura/alfieri.htm|заглавие=VITTORIO ALFIERI|език=it|достъп_дата=11 July 2022}}</ref> Неговата цел е да бъде кратък, стегнат, силен и горчив, да се стреми към възвишеното, за разлика от ниското и пасторалното. Той спасява литературата от аркадските празноти, водейки я към национален край и се въоръжава с патриотизъм и класицизъм. {{Hrf|Bartoli|Oelsner|910}}

Именно на драмите си Алфиери дължи най-вече високата репутация, която придобива. Преди неговото време италианският език, толкова хармоничен в Сонетите на [[Франческо Петрарка|Петрарка]] и толкова енергичен в [[Божествена комедия|Комедията]] на [[Данте Алигиери|Данте]], неизменно е вял и прозаичен в драматичния диалог. Педантичните и неодушевени трагедии от 16 век са последвани през желязната епоха на италианската литература от драми, чиито екстравагантност в чувствата и невероятност в действието са основните характеристики. Удивителният успех на ''Merope'' на [[Шипионе Мафей]], който се появява в началото на 18 век, може да се дължи повече на сравнение с подобни продукции, отколкото на присъщи заслуги. В тази деградация на трагичния вкус появата на трагедиите на Алфиери е може би най-важното литературно събитие, случило се в Италия през 18 век.<ref>{{Brit11}}</ref>

=== Винченцо Монти ===
{{Основна|Винченцо Монти}}

[[Файл:VincenzoMonti.jpg|мини|Винченцо Монти]]
[[Винченцо Монти]] (1754 – 1828) също е патриот, но по свой начин. Той няма дълбоко чувство, което да го владее, или по-скоро подвижността на чувствата му е негова характеристика; но всяко от тях е нова форма на патриотизъм, която заема мястото на стара. Той вижда опасност за страната си във [[Френска революция|Френската революция]] и написва ''Pellegrino apostolico'', ''Bassvilliana'' и ''Feroniade.'' Победите на Наполеон го карат да напише ''Pronreteo'' и ''Musagonia.'' В своя ''Fanatismo'' и ''Superstizione'' атакува [[Папа|папството]]; след това той възхвалява [[Австрия|австрийците]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://riassumendo.blogspot.com/2008/04/vincenzo-monti.html|заглавие=Vincenzo Monti|език=it|достъп_дата=11 July 2022}}</ref> Така всяко голямо събитие го кара да променя мнението си с готовност, която може да изглежда невероятна, но е лесно обяснима. Монти е преди всичко творец. Всичко останало в него може да се промени. Знаейки малко старогръцки, той успява да преведе „[[Илиада]]“ по забележителен с омировото ѝ усещане начин, а в своята „Басвилиана“ е на едно ниво с Данте. В него класическата поезия сякаш се възражда в цялото си цветно величие.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|910}}

=== Уго Фосколо ===
{{Основна|Уго Фосколо}}

[[Файл:Ugo Foscolo.jpg|мини|Уго Фосколо]]
[[Уго Фосколо]] (1778 – 1827) е нетърпелив патриот, вдъхновен от класическите модели. „Писмата на Якопо Ортис“ (''Lettere di Jacopo Ortis''), вдъхновени от „Страданията на младия Вертер“ на [[Йохан Волфганг фон Гьоте|Гьоте]], са любовна история със смесица от патриотизъм; те съдържат яростен протест срещу [[Кампоформийски мирен договор|Договора от Кампо Формио]] и изблик от собственото сърце на Фосколо за негова нещастна любовна афера. Страстите му са внезапни и бурни.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/ugo-foscolo_%28Dizionario-Biografico%29/|заглавие=FOSCOLO, Ugo|език=it|достъп_дата=11 July 2022}}</ref> На една от тези страсти творбата дължи произхода си и това е може би най-доброто и най-искреното от всички негови писания. Той все още понякога е помпозен и риторичен, но по-малко, отколкото например в лекциите ''Dell'origine e dell'ufficio della letteratura''. Като цяло прозата на Фосколо е бурна и отразява характера на човек, който винаги се е опитвал да позира с драматични нагласи. Това наистина е дефектът на [[Наполеон I|Наполеоновата]] епоха; има ужас от всичко обикновено, просто, естествено; всичко трябва да приеме някаква героична форма. Във Фосколо тази тенденция е прекомерна. „Гробове“ (''Sepolcri)'', което е най-доброто му стихотворение, е подтикнато от високо чувство, а майсторството на версификацията показва прекрасно изкуство. В него има много неясни пасажи, за които като че ли дори авторът не си е изградил ясна представа. Той оставя непълни три химна на [[Харити|Грациите]], в които възпява красотата като източник на куртоазност, на всички високи качества и на щастие. Сред прозаичните му произведения високо място заема преводът му на [[Сантиментално пътешествие из Франция и Италия|„Сантименталното пътешествие из Франция и Италия]]“ на [[Лорънс Стърн]]“ – писател, от когото Фосколо е дълбоко повлиян.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.internetculturale.it/directories/ViaggiNelTesto/foscolo/b27.html|заглавие=Viaggio sentimentale di Yorik lungo la Francia e l'Italia|език=it|достъп_дата=11 July 2022}}</ref> Той отива като изгнаник в Англия и умира там. Той пише за английските читатели някои ''Есета за Петрарка'' и върху текстовете на „[[Декамерон]]“ и Данте, които са забележителни с времето, в което са написани и които може би са поставили началото на нов вид литературна критика в Италия. На Фосколо все още се възхищават и не без причина. Хората, които вдигат [[Революции от 1848 година|революцията от 1848 г.]], са възпитани от неговата работа.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|910}}

== 19 век: Романтизъм и Рисорджименто ==
Романтичната школа има за свой орган ''Conciliatore'', създаден през 1818 г. в Милано, в който работят [[Силвио Пелико]] (1798 – 1854), [[Лудовико ди Бреме]] (1780 – 1820), [[Джовита Скалвини]] (1791 – 1843), [[Томазо Гроси]] (1790 – 1853), [[Джовани Берше]] (1783 – 1851), [[Самуеле Биава]] (1792 – 1870) и [[Алесандро Манцони]]. Всички те са повлияни от идеите, които, особено в Германия, съставляват движението, наречено [[Романтизъм]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://core.ac.uk/download/pdf/53298966.pdf|заглавие=La modernità del "Conciliatore": preludio culturale della "nuova Italia"|език=it|достъп_дата=11 юли 2022}}</ref> В Италия курсът на литературната реформа поема в друга посока.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|911}}

=== Алесандро Манцони ===
{{Основна|Алесандро Манцони}}

[[Файл:Francesco Hayez - Ritratto di Alessandro Manzoni.jpg|мини|[[Франческо Айец]], ''Портрет на Алесандро Манцони'', 1841 г.|273x273пкс]]
Основният инициатор на реформата е [[Алесандро Манцони]] (1785 – 1873). Той формулира целите на новата школа, като казва, че тя се стреми да открие и изрази ''il vero storico'' (истински историческото) и ''il vero morale'' (истински моралното), не само като цел, но като най-широкия и вечен източник на красивото. Именно реализмът в изкуството характеризира италианската литература от Манцони нататък.

„Годениците“ (''Promessi Sposi'') е творбата, която го обезсмъртява.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.lanazione.it/firenze/cronaca/itinerario-manzoni-1.1502730|заглавие=Manzoni a Firenze: i Promessi Sposi in un affresco in riva all'Arno|език=it|достъп_дата=11 July 2022}}</ref> Манцони успява в нещо повече от исторически роман в тясното значение на тази дума; той създава изключително реалистично произведение на изкуството. Вниманието на читателя е изцяло насочено към силното обективно създаване на героите. От най-големия до най-малкия те имат чудесна правдоподобност. Манцони умее да разгърне героя във всички подробности и да го проследи през различните му фази.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.studenti.it/personaggi-promessi-sposi-analisi-profilo-psicologico-confronto.html|заглавие=Personaggi de I promessi sposi: analisi, profilo psicologico, confronto|език=it|достъп_дата=11 юли 2022}}</ref> Дон Абондио и Ренцо са перфектни като Ацекагарбули и Сарто. Писателят се гмурка в най-съкровените кътчета на човешкото сърце и извлича от него най-фината психологическа реалност. В това се крие неговото величие, признато първо от неговия спътник в гениалността [[Гьоте]].{{Hrf|Bartoli|Oelsner|911}}<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.sulromanzo.it/blog/goethe-e-alessandro-manzoni-storia-di-un-ammirazione-reciproca|заглавие=Goethe e Alessandro Manzoni, storia di un'ammirazione reciproca|език=it|достъп_дата=11 July 2022}}</ref> Романът обикновено се класира сред шедьоврите на [[Световна литература|световната литература]].<ref name="britannica">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.britannica.com/biography/Alessandro-Manzoni|заглавие=Alessandro Manzoni &#124; Italian author|труд=Encyclopedia Britannica}}</ref> Той също така е символ на италианското [[Рисорджименто]], както заради патриотичното си послание<ref name="britannica" />, така и защото е основен крайъгълен камък в развитието на модерния, обединен [[италиански език]].<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://manzoni.classicauthors.net/IPromessiSposiOrTheBetrothed/IPromessiSposiOrTheBetrothed1.html|заглавие=I Promessi sposi or The Betrothed|достъп_дата=2023-06-13|архив_дата=2011-07-18|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20110718073016/http://manzoni.classicauthors.net/IPromessiSposiOrTheBetrothed/IPromessiSposiOrTheBetrothed1.html}}</ref>

Като поет той също има проблясъци на гениалност, особено в Наполеоновата ода, ''Il Cinque Maggio'' („Пети май“), и там където описва човешки чувства, като в някои строфи на ''Inni'' („Химни“) и в рефрена на ''Adelchi''.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|911}}

=== Джакомо Леопарди ===
{{Основна|Джакомо Леопарди}}

[[Файл:Giacomo Leopardi.jpg|мини|Портрет на [[Джакомо Леопарди]] от [[Доменико Морели]]|246x246пкс]]
Великият поет на епохата е [[Джакомо Леопарди]] (1798 – 1837), роден тринадесет години след Манцони в [[Реканати]], от патрицианско семейство. Той толкова се запознава с гръцките автори, че след това казва, че гръцкият начин на мислене е по-ясен и жив за неговия ум от латинския или дори италианския. Самотата, болестта и домашната тирания го подготвят за дълбока меланхолия.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.estense.com/?p=547113|заглавие=Pessimismo e malinconia di Giacomo Leopardi|език=it|достъп_дата=11 July 2022}}</ref> Преминава в пълен религиозен скептицизъм, от който търси почивка в изкуството. Той е и възхитителен прозаик. В неговите ''Operette morali'' – диалози и дискурси, белязани от студена и горчива усмивка към човешките съдби, която смразява читателя, яснотата на стила, простотата на езика и дълбочината на концепцията са такива, че може би той е не само най-великият лирически поет от Данте насам, но и един от най-съвършените прозаици, които италианската литература е имала.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|912}} Той е смятан за един от най-радикалните и предизвикателни мислители на 19 век,<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.birmingham.ac.uk/research/activity/leopardi/projects/index.aspx|заглавие=The Zibaldone project|достъп_дата=11 July 2022|архив_дата=2015-05-23|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20150523011333/http://www.birmingham.ac.uk/research/activity/leopardi/projects/index.aspx}}</ref> но е рутинно сравняван от италианските критици с по-възрастния му съвременник [[Алесандро Манцони]], въпреки че изразява „диаметрално противоположни позиции“.<ref>{{Cite book|last=Sergio Pacifici|title=Poems and prose|date=1966|publisher=Indiana University Press|location=Bloomington, Indiana|isbn=0253200946|page=9}}</ref> Силно лиричното качество на неговата поезия го превръща в централна фигура на европейския и на международния литературен и културен пейзаж.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://www.tcm.phy.cam.ac.uk/~mdt26/poems/leopardi2.html|заглавие=The Infinite|достъп_дата=11 July 2022|архив_дата=2019-09-29|архив_уеб_адрес=https://web.archive.org/web/20190929161349/http://www.tcm.phy.cam.ac.uk/~mdt26/poems/leopardi2.html}}</ref>

=== История и политика на 19 век ===
[[Файл:Giovan Pietro Vieusseux.jpg|мини|295x295пкс|Джампиеро Виесьо]]
[[Файл:Микеле Амари.jpg|ляво|мини|273x273пкс|Микеле Амари]]
[[Файл:Cesare Balbo 1848.jpg|мини|204x204пкс|Чезаре Балбо]]
[[Файл:Ritratto di Vincenzo Gioberti, 1847 - Accademia delle Scienze di Torino - Ritratti 0143 B.jpg|ляво|мини|246x246пкс|Винченцо Джоберти]]
С утвърждаването на реализма в изкуството позитивният метод в критиката върви в крак с него. Историята се връща към духа си на учени изследвания, както е показано в произведения като ''Archivio storico italiano'' (Италиански исторически архив), създаден във Флоренция от [[Джампиеро Виесьо]] (1779 – 1863), ''Storia d'Italia nel medioevo'' („История на Италия през Средновековието“) от [[Карло Троя]] (1784 – 1858), забележителният трактат от самия [[Алесандро Манцони]] ''Sopra alcuni punti della storia longobardica in Italia'' („По някои точки от лангобардската история в Италия“) и много добрата история на [[Сицилианска вечерня|Сицилианската вечерня]] (''Vespri siciliani'') от [[Микеле Амари]] (1806 – 1889). Наред с големите творци Леопарди и Манцони, наред с учените, през 19 век съществува и патриотична литература.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.sapere.it/sapere/strumenti/studiafacile/letteratura-italiana/lottocento_/a6_letteratura_risorgimentale/La-poesia-patriottica-e-lirico-patetica.html|заглавие=La poesia patriottica e lirico-patetica|език=it|достъп_дата=12 July 2022}}</ref> Виесьо има ясна политическа цел, когато през 1820 г. създава месечния преглед ''Antologia''. Неговият ''Archivio storico italiano'' (1842) е, под различна форма, продължение на ''Antologia'', която е затворена през 1833 г. поради действията на руското правителство. В онези дни Флоренция е убежището на всички италиански изгнаници и те се срещат в стаите на Виесьо, където има повече литературни, отколкото политически разговори, но където една мисъл и само една оживява всички умове – мисълта за Италия.
[[Файл:Giuseppe Giusti.jpg|мини|211x211пкс|Джузепе Джусти]]
[[Файл:Guerrazzi.jpg|ляво|мини|217x217пкс|Франческо Доменико Гуераци]]
Литературното движение, което предхожда и е съвременно на политическата революция от 1848 г., е представено от четирима писатели: [[Джузепе Джусти]] (1809 – 1850), [[Франческо Доменико Гуераци]] (1804 – 1873), [[Винченцо Джоберти]] (1801 – 1852) и [[Чезаре Балбо]] (1789 – 1853). Джусти пише [[епиграма]]тични сатири на народен език. С остри фрази той бичува враговете на Италия. Той е красноречив политически писател, но посредствен поет. Гераци има голяма репутация и голямо влияние, но неговите исторически романи, макар и жадно четени преди 1848 г., скоро са забравени. Джоберти, мощен [[Полемика|полемичен]] писател, има благородно сърце и велик ум; неговите философски произведения вече са почти мъртви, но ''Primato morale e civile degli Italiani'' („Морално и гражданско първенство на италианците“) ще продължи като важен документ на времето, а ''Gesuita moderno'' („Модерен йезуит“) е най-страхотното обвинение срещу [[Йезуитски орден|йезуитите]], писано някога в Италия.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://albania.gesuiti.it/il-gesuita-moderno-di-vincenzo-gioberti/|заглавие=Il gesuita moderno di Vincenzo Gioberti|език=it|достъп_дата=12 July 2022}}</ref> Балбо е сериозен ученик по история и прави историята полезна за политиката. Подобно на Джоберти през първия си период Балбо е ревностен за гражданското папство и за федерация на италианските държави, ръководена от него. Неговото ''Sommario della storia d'Italia'' („Обобщение на историята на Италия“) е отлично въплъщение.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|912}}

== Между 19 и 20 век ==
{{Основна|Скапилятура|Веризъм (литература)|Декадентство}}

След [[Рисорджименто]] политическата литература става по-малко важна. Първата част от този период се характеризира с две различни направления в литературата, които се противопоставят на Романтизма.
[[Файл:Scapigliatos.jpg|ляво|мини|Емилио Прага, Карло Доси и Луиджи Конкони]]
Първата тенденция е [[Скапилятура]], което се опитва да подмлади италианската култура чрез чужди влияния, особено от поезията на [[Шарл Бодлер]] и произведенията на американския писател [[Едгар Алън По]]. Скапилятура е артистична и литературна група, която се развива в [[Северна Италия]] от 1860-те г.; има за център [[Милано]] и след това се установява на целия полуостров. Терминът е предложен за първи път от [[Клето Ариги]] (1828 – 1906) (анаграма на Карло Ригети) в неговия роман ''La scapigliatura e il 6 febbraio'', публикуван през 1862 г., и е свободен превод на френския термин ''bohème'' („цигански живот“), който се отнася до разхвърляния и неконформистки живот на парижките творци, признати за тяхната анархична прическа, описана в романа на [[Анри Мюрже]], ''Scènes de la vie de Bohème'' (1847-1849). Срещу преобладаващия [[Италиански романтизъм]] ([[Алесандро Манцони|Манцони]], [[Джовани Берше|Берше]], [[Масимо Д'Адзельо|Д'Адзельо]]), те възстановяват внушенията на чуждестранния [[Романтизъм]] и разпространяват вкуса към зараждащия се Френски [[Натурализъм (литература)|натурализъм]] и [[Шарл Бодлер|бодлеровското]] проклятие, предусещайки [[Веризъм (литература)|Веризма]] и [[Декадентство|Декадентството]]. Негови представители освен Ариги са [[Емилио Прага]] (1839 – 1875), [[Карло Доси]] (1849 – 1910), [[Луиджи Конкони]] (1852 – 1917), [[Виторио Имбриани]] (1840 – 1886), [[Джовани Камерана]] (1845 – 1905), [[Иджинио Уго Таркети]] (1839 – 1869), [[Ариго Бойто]] (1842 – 1918), [[Камило Бойто]] (1836 – 1914), [[Джузепе Амизани]] (1881 – 1941), [[Фердинандо Фонтана]] (1850 – 1919), [[Антонио Гизланцони]] (1824 – 1893). 
[[Файл:Giosuè Carducci2.jpg|мини|249x249px|Джозуè Кардучи]]
[[Файл:Portrait of Giovanni Verga.jpg|ляво|мини|233x233пкс|Джовани Верга]]
[[Файл:Giovanni Pascoli 01.jpg|мини|247x247px|Джовани Пасколи]]
Втората тенденция – [[Веризъм (литература)|Веризмът]] е представена от [[Джозуе Кардучи]] (1835 – 1907) – доминираща фигура от този период, пламенен противник на романтиците и възстановител на древните метрики и дух, който, велик като поет, е не по-малко изявен като литературен критик и историк.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.sololibri.net/Giosue-Carducci-vita-opere-poetica.html|заглавие=Giosuè Carducci: vita, opere e poetica|език=it|достъп_дата=12 July 2022}}</ref> Влиянието на [[Емил Зола]] е очевидно във [[Веризъм (литература)|Веризма]]. [[Луиджи Капуана]] (1839 – 1915), но най-вече [[Джовани Верга]] (1840 – 1922) са неговите основни представители и автори на манифеста на Веризма. Капуана публикува романа ''Giacinta'', който обикновено се счита за манифест на Италианския веризъм.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.sapere.it/sapere/strumenti/studiafacile/letteratura-italiana/lottocento_/a8_verismo/La-scuola-verista.html|заглавие=La scuola verista|език=it|достъп_дата=12 July 2022}}</ref> За разлика от френския натурализъм, който се основава на [[Позитивизъм|позитивистични]] идеали, Верга и Капуана отхвърлят твърденията за научен характер и социална полезност на движението.
[[Файл:Gabriele D'Annunzio (before 1938) - Archivio Storico Ricordi FOTO001172 (crop).jpg|ляво|мини|265x265px|Габриеле д'Анунцио]]
Вместо това Декадентизмът се основава главно на [[Декадентство|декадентския]] стил на някои художници и автори от [[Франция]] и [[Англия]] около края на 19 век. Основните автори на италианския вариант са [[Антонио Фогацаро]] (1842 – 1911), [[Джовани Пасколи]] (1855 – 1912), най-известен със своите ''Myricae'' и ''Poemetti'', и [[Габриеле д'Анунцио]] (1863 – 1938). Въпреки че се различават стилистично, те защитават [[Идиосинкразия|идeосинкразията]] и ирационалността срещу научния рационализъм. Д'Анунцио създава произведения в поезията, драмата и белетристиката с изключителна оригиналност.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.treccani.it/enciclopedia/gabriele-d-annunzio_%28Enciclopedia-dell%27Italiano%29/|заглавие=D'Annunzio, Gabriele|език=it|достъп_дата=12 July 2022}}</ref> Той започва с някои текстове, отличаващи с е не по-малко с изящната си красота на формата, отколкото с тяхната свобода, и тези характеристики се появяват отново в дълга поредица от поеми, пиеси и романи.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|912}}
[[Файл:Portrait of Matilde Serao.jpg|ляво|мини|276x276пкс|Матилде Серао]]
[[Едмондо де Амичис]] (1846 – 1908) е по-известен със своите морални произведения и пътувания, отколкото с белетристичния си роман. От романистите популярни стават [[Матилде Серао]] (1856 – 1927) и [[Грация Деледа]] (1871 – 1936).{{Hrf|Bartoli|Oelsner|912}} Деледа е удостоена с Нобелова награда за литература през 1926 г.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.nobelprize.org/nobel_prizes/literature/laureates/1926/deledda-facts.html|заглавие=Grazia Deledda - Facts|достъп_дата=16 April 2014}}</ref>

=== Второстепенни писатели ===
[[Файл:Olindo Guerrini, by Mario Nunes Vais.jpg|мини|222x222пкс|Олиндо Гуерини]]
[[Файл:Giuseppe Gioachino Belli.jpg|мини|244x244пкс|Джузепе Джоакино Бели]]
[[Джовани Прати]] (1814 – 1884) и [[Алеардо Алеарди]] (1812 – 1878) продължават романтичните традиции. Други класически поети са [[Джузепе Киарини]] (1833 – 1908), [[Артуро Граф]], (1848 – 1913), [[Гуидо Мацони (поет)|Гуидо Мацони]] (1859 – 1943) и [[Джовани Маради]] (1851 – 1922), от които двамата последни може могат да се считат за специални ученици на [[Джозуе Кардучи]]. [[Енрико Панцаки]] (1840 – 1904) все още е романтик по душа. [[Олиндо Гуерини]] (1845 – 1916) (който пише под псевдонима „Лоренцо Стекети“) е главният представител на [[Веризъм (литература)|Веризма]] в поезията и въпреки че ранните му творби имат успех поради скандал, той е автор на много текстове с присъща стойност.<ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=http://amicidiolindoguerrini.it/olindo-guerrini/rubriche-2/|заглавие=Olindo Guerrini, Sonetti romagnoli|език=it|достъп_дата=12 July 2022}}</ref> [[Алфредо Бачели]] (1863 – 1955) и [[Марио Рапизарди]] (1844 – 1912) са значими епични поети. [[Феличе Кавалоти]] (1842 – 1898) е автор на вълнуващия ''Marcia de Leonida'' („Марш на Леонид“).{{Hrf|Bartoli|Oelsner|912}}
[[Файл:Annie Vivanti 02.jpg|ляво|мини|253x253пкс|Ани Виванти]]
Сред писателите на диалект великият римски поет [[Джузепе Джоакино Бели]] (1791 – 1863) намира множество наследници, като [[Ренато Фучини]] (1843 – 1921) – [[Пиза]] и [[Чезаре Паскарела]] (1858 – 1940) – Рим. Сред поетесите [[Ада Негри]] (1870 – 1945) с нейните социалистически ''Fatalità'' и ''Tempeste'' постига голям успех; и други, като [[Ани Виванти]] (1866 – 1942), са високо ценени в Италия.{{Hrf|Bartoli|Oelsner|912}} <ref>{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.lucialibri.it/2021/09/07/annie-vivanti-fata-luminosa/|заглавие=Annie Vivanti, fata luminosa da non dimenticare più|език=it|достъп_дата=12 юли 2022}}</ref>

Сред драматурзите [[Пиетро Коса]] (1830 – 1881) в трагедията, [[Фердинандо Мартини]] (1841 – 1928) и [[Паоло Ферари]] (1822 – 1889) в комедията са представители на по-старите школи. По-съвременни методи са възприети от [[Джузепе Джакоза]] (1847 – 1906).{{Hrf|Bartoli|Oelsner|912}}

В художествената литература историческият роман изпада в немилост, въпреки че [[Емилио Де Марки (писател)|Емилио Де Марки]] (1851 – 1901) дава някои добри примери. Романът на интригата е култивиран от [[Салваторе Фарина]] (1846 – 1918).{{Hrf|Bartoli|Oelsner|912}}

== 20 век ==
[[Файл:Svevo.jpg|мини|280x280пкс|Итало Звево]]
[[Файл:Luigi Pirandello 1932 (3).jpg|ляво|мини|253x253пкс|Луиджи Пирандело]]
[[Файл:Grazia Deledda 1926.jpg|мини|240x240пкс|Грация Деледа]]
Важни писатели от началото на 20 век включват [[Итало Звево]] (1861 – 1928), авторът на „Съвестта на Дзено“ (1923), и [[Луиджи Пирандело]] (1867 – 1936) – носител на [[Нобелова награда за литература|Нобеловата награда за литература]] за 1934 г., който изследва променящата се природа на реалността в своята проза и в подобни пиеси като „[[Шест лица търсят автор]]“ (1921). [[Федериго Тоци]] (1883 – 1920) е велик романист, оценен критично едва през последните години и считан за един от предшествениците на екзистенциализма в европейския роман.

[[Грация Деледа]] (1871 – 1936) е писателка от [[Сардиния]], която се фокусира върху живота, обичаите и традициите на [[сардински народ|народа на Сардиния]] в своите творби.<ref name="Migiel, Marilyn 1994">Migiel, Marilyn. "Grazia Deledda." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 111-117. Print.</ref> Тя не получава голямо признание като потенциална феминистка писателка  поради темите си за болката и за страданието на жените.<ref name="Migiel, Marilyn 1994" /> През 1926 г. печели Нобеловата награда за литература, като става първата и единствена жена носителка в Италия.<ref>Amoia, Alba Della Fazia. 20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience. Carbondale: Southern Illinois UP, 1996. Print.</ref>
[[Файл:Sibilla Aleramo 04.jpg|ляво|мини|280x280пкс|Сибила Алерамо]]
[[Сибила Алерамо]] (1876-1960) е родена в Милано като Рина Фачо.<ref>{{Cite book|last=Amoia|first=Alba|title=20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience|date=1996|publisher=Southern Illinois UP}}</ref> Публикува първия си роман ''Una Donna'' („Една жена“) под псевдонима си през 1906 г. Днес романът е широко признат за най-добрия феминистки роман в Италия.<ref>{{Cite book|last=Pickering-lazzi|first=Robin|title=Mothers of Invention: Women, Italian Fascism, and Culture|date=1995|publisher=University of Minnesota Press|location=Minneapolis|pages=137–165}}</ref> Нейното писане смесва автобиографични и измислени елементи.

[[Мария Месина]] (1887 – 1944) е сицилианска писателка, която се фокусира силно върху сицилианската култура с доминираща тема изолацията и потисничеството на младите сицилиански жени.<ref name="Lombardo, Maria Nina 1994">Lombardo, Maria Nina. "Maria Messina." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 253-259. Print.</ref> Тя постига скромно признание приживе, включително наградата "Златен медал" за "La Mérica".<ref name="Lombardo, Maria Nina 1994" />
[[Файл:Anna Banti.jpg|мини|277x277пкс|Анна Банти]]
[[Анна Банти]] (1895 – 1985) е родена във Флоренция през 1895 г. Тя е най-известна с разказа си Il '' coraggio delle donne'' („Смелостта на жените“), който е публикуван през 1940 г.<ref name="Aricó 1990">{{Cite book|last=Aricó|first=Santo|title=Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance|date=1990|publisher=University of Massachusetts Press|location=Amherst}}</ref> Нейната автобиографична творба ''Un Grido Lacerante'' („Остър вик“) е публикувана през 1981 г. и печели наградата „Антонио Фелтринели“.<ref name="Aricó 1990" /> Освен като успешен автор Банти е призната като литературна и кино критичка и изкуствоведка.<ref name="Aricó 1990" />
[[Файл:Elsa morante gatti.jpg|ляво|мини|Елса Моранте]]
[[Елса Моранте]] (1912 – 1985) е родена в Рим през 1912 г. Започва да пише в ранна възраст и се самообучава, развивайки любов към музиката и книгите. Една от централните теми в творчеството ѝ е нарцисизмът. Тя също използва любовта като метафора в творбите си, казвайки, че любовта може да бъде страст и мания и може да доведе до отчаяние и разрушение.<ref name="Aricó 19902">{{Cite book|last=Aricó|first=Santo|title=Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance|date=1990|publisher=University of Massachusetts Press|location=Amherst}}</ref> Моранте печели наградата „Виареджо“ през 1948 г.<ref>{{Cite journal|last=Ragusa|first=Olga|year=1959|title=Women Novelists in Postwar Italy|url=https://www.jstor.org/stable/40097650|journal=Books Abroad|volume=33|issue=1|pages=5–9|doi=10.2307/40097650|jstor=40097650}}</ref>

[[Алба де Сеспедес]] (1911 – 1997) е кубинско-италианска писателка от Рим.<ref name="Nerenberg, Ellen 1994">Nerenberg, Ellen. "Alba De Céspedes." Italian Women Writers: A Bio-bibliographical Sourcebook. By Rinaldina Russell. Westport, CT: Greenwood, 1994. 104-110. Print.</ref> Тя е антифашистка и участва в [[Италианска съпротива|Италианската съпротива]].<ref name="Nerenberg, Ellen 1994" /> Работата ѝ е силно повлияна от историята и културата, развили се около Втората световна война.<ref name="Nerenberg, Ellen 1994" /> Въпреки че книгите ѝ са бестселъри, Алба е пренебрегната в последните проучвания на италиански писателки.<ref name="Nerenberg, Ellen 1994" />
[[Файл:Guido-Gozzano.jpg|мини|244x244пкс|Гуидо Гоцано]]
Поезията е представена от [[Поезия на здрача|поетите на здрача]] (Крепускуларизъм) и [[Футуризъм|Футуристите]]. Сред представителите на първото течение са [[Гуидо Гоцано]] (1883 – 1916), [[Серджо Корацини]] (1886 – 1907), [[Марино Морети]] (1885 – 1979), [[Корадо Говони]] (1884 – 1965) и [[Антония Поци]] (1912 – 1938). Аспектите, лишени от всякакъв орнамент и освободени от тежестта на традицията, са обединени от нуждата да скърбят и да се изповядват, от съжаление за изгубените традиционни ценности и от вечно недоволство, което не дава воля на бунта, а само търси тихи кътчета на света и известните места на душата, в които да намерим убежище. Нещо повече, здрачът, макар и от тези белязани и изхабени наследници, намалява празничната поетика на [[Джозуе Кардучи]] и преувеличения естетизъм на [[Габриеле д'Анунцио]].[[Файл:Emilio Sommariva (1883 - 1956) Ritratto di Filippo Tommaso Marinetti, intellettuale futurista (1913).jpg|ляво|мини|249x249пкс|Филипо Томазо Мартинети]]
[[Файл:Salvatore Quasimodo 1959.jpg|мини|256x256пкс|Салваторе Куазимодо]]
Най-важният член на Футуристите е [[Филипо Томазо Маринети]] (1876 – 1944), автор на Първия [[манифест на Футуризма]]. Маринети обобщава основните принципи на футуристите, които включват страстно отвращение към идеите на миналото, особено към политическите и художествени традиции, любов към скоростта и технологиите. Той се надява на раждането на една революционна литература, освободена от всички правила, включително тези на граматиката, правописа и пунктуацията. Футуристите експериментират с нови форми на писане, за да дадат живот на поезия, изпълнена с движение и свобода, отричайки традиционния синтаксис, модифицирайки думите, подреждайки ги на страницата, за да внушат образа, който описват. 
[[Файл:Dorfman HarvSqBk Batch2 050.tif|ляво|мини|242x242пкс|Джузепе Унгарети]]
[[Файл:Eugenio Montale.jpg|мини|263x263пкс|Еудженио Монтале]]
Водещите поети [[Модернизъм|Модернисти]] от по-късния век включват [[Салваторе Куазимодо]] (1901 – 1968), носител на Нобеловата награда за литература от 1959 г., [[Джузепе Унгарети]] (1888 – 1970), [[Умберто Саба]] (1883 – 1957), който печели слава със стихосбирката си ''Il canzoniere'', и [[Еудженио Монтале]] (1896 – 1981), носител на [[Нобелова награда за литература]] през 1975 г. Те са описани от критиците като [[Херметизъм (поезия)|Херметици]].
[[Файл:Paolo Monti - Servizio fotografico - BEIC 6361580 (cropped).jpg|ляво|мини|247x247px|Алберто Моравия]]
[[Неореализъм (италианска литература)|Неореализмът]] е разработен от [[Алберто Моравия]] (1907 – 1990) (напр. „[[Конформистът (книга)|Конформистът]]“, 1951), [[Примо Леви]] (1919 – 1987), който документира преживяванията си в [[Аушвиц]] в „[[Нима това е човек]]“ (1947) и други книги, [[Чезаре Павезе]] (1908 – 1950) (напр. „Луната и огньовете“, 1949), [[Корадо Алваро]] (1895 – 1956) и [[Елио Виторини]] (1908 – 1966).
[[Файл:Dino Buzzati.jpg|мини|215x215px|Дино Буцати]]
[[Дино Будзати|Дино Буцати]] (1906 – 1972) пише фантастична и алегорична проза, която критиците сравняват с тази на [[Франц Кафка|Кафка]] и [[Самюъл Бекет|Бекет]]. [[Итало Калвино]] (1923 – 1985) също се впуска в това в трилогията ''I nostri antenati'' („[[Нашите предци]]“, 1952–1959) и в [[Постмодернизъм|Постмодернизма]] в романа „[[Ако пътник в зимна нощ...]]“ (1979). [[Карло Емилио Гада]] (1893 – 1973) е автор на експерименталното ''Quer pasticciaccio brutto de via Merulana'' (1957). [[Пиер Паоло Пазолини]] (1922 – 1975) е противоречив поет и писател.
[[Файл:Sciascia palazzolo.jpg|ляво|мини|223x223пкс|Леонардо Шаша]]
[[Джузепе ди Лампедуза|Джузепе Томази ди Лампедуза]] (1896 – 1957) пише само един роман – „Гепардът“ (1958), но той е един от най-известните в италианската литература; той се занимава с живота на [[Сицилия|сицилиански]] благородник през 19 век.<ref>{{Cite news|url=https://www.nytimes.com/2008/07/29/arts/29iht-booktue.1.14826755.html|title=Essay: Lampedusa's 'The Leopard,' fifty years on|last=Donadio|first=Rachel|date=28 July 2008|work=The New York Times}}</ref> [[Леонардо Шаша]] (1921 – 1989) привлича общественото внимание с романа си „[[Денят на совата (книга)|Денят на совата]]“ (1961 г.), разкривайки степента на [[Коза Ностра|мафиотската]] корупция в съвременното сицилианско общество. [[Умберто Еко]] (1932 – 2016) става международно успешен със средновековната детективска история „ [[Името на розата]]“ (1980).
[[Файл:Dacia Maraini 2012.jpg|мини|235x235пкс|Дача Мараини]]
[[Файл:Aldo BUSI (cropped).jpg|ляво|мини|243x243пкс|Алдо Бузи]]
[[Дача Мараини]] (1936) е една от най-успешните съвременни италиански писателки. Нейните романи се фокусират върху състоянието на жените в Италия и в някои произведения тя говори за промените, които жените могат да направят за себе си и за обществото.<ref>{{Cite book|last=Amoia|first=Alba|title=20th-century Italian Women Writers: The Feminine Experience|date=1996|publisher=Southern Illinois UP|location=Carbondale}}</ref>

[[Алдо Бузи]] (1948) е един от най-значимите италиански съвременни писатели. Неговата обширна продукция от романи, есета, пътеписи и наръчници предоставя подробен разказ за съвременното общество, особено италианското. Той също така е добре известен като изискан преводач от английски, немски и староиталиански.

=== Съвременна италианска литература ===
Италианската литература е естествено свързана с националната идентичност. Историческият дискурс за литературата е преплетен от самото си начало с перспективата за раждане на общност, която от литературна общност постепенно се превръща в национална общност. 

Историите на италианската литература винаги са имали за целели да претендират за национална специфика на италианската литература, от [[Джовани Марио Крешимбени]] и [[Джачинто Джима]] до [[Джироламо Тирабоски]] и [[Франческо Де Санктис]]. Следователно литературата е основното средство за обединение на италианците, до степен че може да се говори за Литературна Италия в противовес или в допълнение към Италия, изградена на политическа, етническа или икономическа основа. 

Още [[Данте Алигиери|Данте]] с ''De vulgari eloquentia'' се заема да създаде език и литература, способни да преодолеят общинските граници, за да разширят погледа към общност, обединена от колективни чувства и интереси, основана преди всичко на дискурса на любовта и културния обмен. Впоследствие известни текстове, по пътя, който минава от песента ''Italia mia'' на [[Франческо Петрарка]] до песента ''All'Italia'' на [[Джакомо Леопарди]], разглеждат проблема за връзката между италианската литература и колективната идентичност. Още през XX век всички основни писатели, от [[Габриеле Д'Анунцио]] и [[Филипо Томазо Маринети]], през [[Джузепе Унгарети]] и [[Елио Виторини]], до [[Пиер Паоло Пазолини]], [[Леонардо Шаша]], [[Итало Калвино]] и [[Умберто Еко]] се предлагат като интерпретатори на националното чувство. 

И когато искат да се противопоставят на националната традиция, това е направено в рамките на италианска перспектива, както се случва в началото на Неоавангардизма с романите, и двата публикувани през 1963 г., ''Fratelli d'Italia'' („Италиански братя“) от [[Алберто Арбазино]] (1930 – 2020) и ''Capriccio italiano'' („Италиански каприз“) от [[Едоардо Сангуинети]] (1930 – 2010). И в последно време писателите продължават да се занимават с проблема за литературната Италия, както свидетелстват заглавията на романите ''L'Italia spensierata'' („Безгрижната Италия“) от [[Франческо Пиколо]] (1964) и ''Italia, De Profundis'' от [[Джузепе Джена]] (1969). 
[[Файл:Gesualdo Bufalino1.jpg|мини|208x208пкс|Джезуалдо Буфалино]]
Между 70-те и 80-те години на XX век италианската литература е свидетел на различни експериментални разработки. Сицилианецът [[Стефано Д'Ариго]] (1919 – 1992) публикува ''Horcynus Orca'' (1975), визионерски и лабиринтен роман. Други двама сицилианци, [[Винченцо Консоло]] (1933 – 2012) и [[Джезуалдо Буфалино]] (1920 – 1996), си играят с новата форма. Консоло се занимава с граждански въпроси, но използва наративни форми, далеч от определени форми на „социалната“ литература; напротив, неговите романи притежават сложна структура и шеметна, често херметична проза. Буфалино, който дебютира на 60-те години с ''Diceria dell'untore'', използва много елегантен стил, който води читателя към екзистенциални брегове. 

И отново трябва да си припомним важното утвърждаване на детската литература, чийто един от най-известните представители е [[Джани Родари]] (1920 – 1980), единственият италиански писател, спечелил наградата „Ханс Кристиан Андерсен“ през 1970 г. 
[[Файл:Michele Mari.jpg|мини|250x250пкс|Микеле Мари]]
През 1984 г. е публикуван ''Seminario sulla gioventù'' („Семинар за младежта“), дебютният роман на [[Алдо Бузи]] (1948), един от най-плодотворните съвременни италиански писатели. В романите на Бузи гражданските въпроси се пресичат с въпроса за италианския език, неговата еволюция и опасното му обедняване. Продължавайки известна „[[Карло Емилио Гада|гадианска]]“ линия на обновяване на италианския език, също чрез преоткриване на някои архаизми, е [[Микеле Мари]] (1955), автор с голяма изобретателност и до днес смятан за един от най-великите италиански писатели. 
[[Файл:Tiziano Scarpa.jpg|ляво|мини|271x271пкс|Тициано Скарпа]]
През 90-те години се заражда литературният феномен, определян от критиците като „Канибали", от жанра „пълп“, с [[Алдо Нове]] (1967), [[Николо Аманити]] (1966), [[Тициано Скарпа]] (1963). [[Изабела Сантакроче]] (1970) заслужава отделна дискусия: започвайки в канибалската литература, Сантакроче по-късно прегръща по-лиричен и сюрреалистичен стил.

Скорошно литературно предложение, новият италиански епос на колектива от [[Болоня (провинция)|болонски]] писатели [[Ву Минг]], се движи към индивидуализацията на текуща линия, изцяло италианска и изцяло литературна , изследване на историята и работа върху стила. И накрая, сборникът с къси разкази ''Anteprima nazionale'', публикуван през 2009 г. от Minimum Fax, редактиран от [[Джорджо Васта]] и с творби на [[Тулио Аволедо]], [[Алесандро Бергонцони]], [[Асканио Челестини]], [[Джанкарло Де Каталдо]], [[Валерио Еванджелисти]], [[Джорджо Фалко]], [[Джузепе Джена]], [[Томазо Пинчо]], Ву Минг 1, които говорят за това каква ще бъде Италия след двадесет години.
[[Файл:Margaret Mazzantini.jpg|мини|235x235px|Маргарет Мацантини]]
[[Файл:Oriana Fallaci in Tehran 1979.jpg|ляво|мини|253x253px|Ориана Фалачи]]
[[Файл:Umberto Eco 02.jpg|мини|Умберто Еко]]
[[Файл:MJK 38800 Roberto Saviano (Berlinale 2019).jpg|ляво|мини|243x243px|Роберто Савиано]]
[[Файл:Alberto Angela,2013.jpg|ляво|мини|260x260пкс|Алберто Анджела]]
[[Файл:Alessandro Baricco.jpg|мини|220x220px|Алесандро Барико]]
[[Файл:Valerio Massimo Manfredi 2020.jpg|ляво|мини|276x276пкс|Валерио Масимо Манфреди]]
От края на 90-те години на XX век до днес най-великите италиански писатели, известни по света, са [[Умберто Еко]] (1932 – 2016), [[Маргарет Мацантини]](1961), [[Ориана Фалачи]] (1929 – 2006), [[Елена Феранте]] (1943), [[Индро Монтанели]] (1909 – 2001), [[Клаудио Магрис]] (1939), [[Джанрико Карофильо]] (1961), [[Роберто Савиано]] (1979), [[Лучано Де Крешенцо]] (1928 – 2019) и [[Алесандро Барико]] (1958). Големият проблем с литературата днес е, че с експлозията на издателската дейност и централизацията на икономическата издателска мощ в двата гиганта BUR (Рицоли) и Мондадори, голям брой хора започнаха да публикуват романи, стихосбирки, драми и различни памфлети, не винаги с голяма литературна или представителна стойност. Това се дължи на лесната кариера на журналистиката, която от 50-те години на XX век все повече се превръща в основно за информацията масово явление. Различни писатели журналисти, занимаващи се с различни сектори на новините или културата, особено най-вече в литературната област, включително [[Пиеро Анджела]] (1928 – 2022), [[Корадо Аугиас]] (1935), [[Виторио Згарби]] (1952) и [[Алберто Анджела]] (1962), основават своята литературна кариера върху модерния трактат, засягащ критиката на изкуството, коментарът върху литературни произведения или простото обсъждане на ежедневни въпроси или, като Алберто и Пиеро Анджела, простият трактат-разказ, подправен с цитати, по исторически теми. Например Пиеро Анджела се занимава с основните проблеми в научната област, докато синът му Алберто – с древна история, от [[Праистория|Праисторията]] до [[Древен Рим]], от [[Древна Гърция]] до [[Средновековие|Средновековието]], както и [[Валерио Масимо Манфреди]] (1943), романист и есеист главно на римската и гръцката история. Това, което обединява тези писатели / журналисти, е използването на есето, т.е. второстепенна форма на трактата, използвана от древните, за да опишат и анализират определена тема, съчетавайки ерудицията с яснотата и разбирането, типични за масовото разпространение.
[[Файл:Federico Moccia 2020.jpg|мини|232x232px|Федерико Моча]]
Успоредно с този феномен на културно запазване на италианската западна идентичност, през 2000-те години се развива „издателският феномен“ на [[Бестселър|бестселъра]], т.е. конкретен роман с незабавна колективна слава. Такъв е случаят с произведенията на [[Федерико Моча]] (1963) и [[Фабио Воло]] (1972) – писатели, посветени за първи път на юношеската публика, с изготвянето на романтични романи за младежки любовни истории, всеки от които със стил, смесен с [[Неологизъм|неологизмите]] на типичната младежка публика, докато Воло цели да разкаже истории на 40-50-годишните в криза на средната възраст, борещи се с живота и работата си, с намерението да намерят повратна точка в своето съществуване благодарение на внезапната и страстна любов.

Други известни съвременни писатели са [[Николо Аманити]], [[Донато Каризи]], [[Паоло Конети]], [[Джанрико Карофильо]], [[Розела Посторино]], [[Марко Балцано]], [[Джорджо Фалети]], [[Паоло Джордано]], [[Алесандро Пиперно]], [[Ери Де Лука]], [[Тициано Терцани]], [[Валерия Парела]], [[Антонио Скурати]], [[Стефано Бени]], [[Диего Де Силва]], [[Антонио Табуки]], [[Мауро Корона]], [[Алесия Гацола]], [[Стефания Аучи]], [[Илария Тути]], [[Микела Марцано]], [[Карло Лукарели]], [[Мелания Мацуко]] и др.
[[Файл:Fabio Volo alla libreria Feltrinelli di Roma nel 2008.jpg|мини|Фабио Воло]]
[[Файл:Eduardo De Filippo 1.gif|ляво|мини|196x196пкс|Едоардо Де Филипо]]
[[Файл:Dario Fo in Venice Film Festival 02.jpg|мини|243x243пкс|Дарио Фо]]
На театралното поприще работят [[Джорджо Албертаци]] (1923 – 2016), [[Едуардо Де Филипо]] (1900 – 1984) и [[Дарио Фо]] (1926 – 2016). Де Филипо е Фо се концентрират през втората половина на ХХ век до днес в постановките на комедии и драми, като ''Natale in casa Cupiello'' и ''Filumena Marturano'', фокусирани върху състоянието на мизерията на обикновените неаполитански семейства. Иронията и наследството на [[Комедия дел арте]], присъстващи в отразяващите герои, винаги изиграни от Едуардо Де Филипо, с изключение на ''Filumena'', където играе сестра му Титина, повлияват значително на италианския театър, например чрез вмъкването на комедият''а Natale in Casa Cupiello'' в общността като основна ритуална среща, на която да се присъства през коледния период. Дарио Фо също се занимава със защитата, като закрилник, на най-бедните социални класи, с постановката на пиесата ''Mistero buffo'' (1969), в която той адаптира безсмислената реч на grammelòt и шегите на средновековните шутове от района на [[Бергамо]], за да се подиграват и дори силно да иронизират потисниците и силните, като суверени и папи.

== Детска литература ==
[[Файл:Pinocchio.jpg|мини|''[[Приключенията на Пинокио]]'' е една от най-превежданите книги в света<ref name="Gasparini">Giovanni Gasparini. ''La corsa di Pinocchio''. Milano, Vita e Pensiero, 1997. p. 117. {{ISBN|88-343-4889-3}}</ref> и канонично произведение на детската литература.<ref>{{Cite encyclopedia|url=http://www.encyclopedia.com/article-1G2-2697200012/pinocchio-carlo-collodi.html|title=Pinocchio: Carlo Collodi – Children's Literature Review|encyclopedia=Encyclopedia.com}}</ref>|257x257пкс]]
Италия има дълга история на [[Детска литература|детската литература]]. През 1634 г. „Пентамерон“ (''Pentamerone)'' става първият голям публикуван сборник от европейски народни приказки.<ref name="reynolds">{{Cite book|last=Reynolds|first=Kimberley|title=Children's Literature: A Very Short Introduction|url=https://archive.org/details/childrensliterat0000reyn_d0t0|year=2011|publisher=Oxford University Press}}</ref>  Той съдържа първата литературна европейска версия на приказката за [[Пепеляшка]]. Авторът [[Джамбатиста Базиле]] (1566 – 1631) създава сборник от приказки, които включват най-старите записани форми на много известни европейски приказки.<ref>Steven Swann Jones, ''The Fairy Tale: The Magic Mirror of Imagination'', Twayne Publishers, New York, 1995, {{ISBN|0-8057-0950-9}}, с. 38</ref> През 1550 г. [[Джовани Франческо Страпарола]] (1480 – (сл.) 1557) издава „Приятните нощи“ (''Le piacevoli notti''): наречена първата европейска книга с разкази, съдържаща приказки, тя в крайна сметка има 75 отделни истории, макар и предназначени за възрастна публика.<ref>{{Cite book|last=Opie|first=Iona|last2=Peter Opie|authorlink=Iona Opie|title=The Classic Fairy Tales|url=https://archive.org/details/classicfairytale00opie_0/page/20|year=1974|publisher=Oxford University Press|location=Oxford and New York|isbn=978-0-19-211559-1|page=[https://archive.org/details/classicfairytale00opie_0/page/20 20]}}</ref> [[Джулио Чезаре Кроче]] (1550 – 1609) също заимства от приказки, които децата харесват, за своите книги.<ref name="Silvey">{{Cite book|editor-last=Silvey|editor-first=Anita|title=The Essential Guide to Children's Books and their Creators|url=https://archive.org/details/essentialguideto00silv|year=2002|publisher=[[Houghton Mifflin]]|location=New York|isbn=978-0-618-19082-9}}</ref> 

През 1883 г. [[Карло Колоди]] (1826 – 1890) пише „[[Приключенията на Пинокио]]“, който е и първият италиански [[фентъзи]] роман. През същата година [[Емилио Салгари]] (1862 – 1911), човекът, който ще стане „приключенският писател par excellence за младите в Италия“,<ref>Lawson Lucas, A. (1995) "The Archetypal Adventures of Emilio Salgari: A Panorama of his Universe and Cultural Connections New Comparison", ''A Journal of Comparative and General Literary Studies'', Number 20 Autumn</ref> публикува за първи път своя прочут [[Сандокан]]. 

През 20 век италианската детска литература е представена от писатели като [[Джани Родари]] (1920 – 1980), автор на „[[Приключенията на Лукчо]]“, и [[Николета Коста]] (1953), създателка на Заека Джулиан и Облака Олга.<ref name="Oxford">{{Cite book|last=Zipes|first=Jack|title=The Oxford Companion to Fairy Tales|url=https://books.google.com/books?id=okEFCgAAQBAJ|year=2015|publisher=Oxford University Press|isbn=978-0-199-68982-8|pages=129–131, 515–516}}</ref><ref name="repubblica">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.repubblica.it/cultura/2018/04/03/news/_giulioconiglio_-192863589/|заглавие=Fenomeno 'GiulioConiglio', il cartoon che piace ai più piccoli protagonista di una collana di libri|автор=|издател=Repubblica|достъп_дата=4 март 2021}}</ref>

== Писателки ==
Италианските писателки винаги са били слабо представени в академичните среди. В много сборници с видна и влиятелна италианска литература не са включени произведения на жени. „Една писателка“, каза веднъж [[Анна Банти|Ана Банти]] (1895 – 1985), „дори и да е успешна, е маргинализирана. Ще кажат, че тя е страхотна сред писателките, но няма да я приравнят към писателите мъже.“<ref>{{Cite book|last=Petrignani|first=Sandra|authorlink=Sandra Petrignani|title=Le signore della scrittura|date=1984|publisher=La Tartaruga|location=Milan|page=106}}</ref> През последните години се наблюдава увеличение на включването на жени в академичните стипендии, но представителството все още е несправедливо. Италианските писателки са признати за първи път от критиците през 1960-те години, а през 1970-те години започва издаването на множество феминистки списания, което увеличава достъпа на читателите до тяхната работа и осведомеността за тях.<ref>{{Cite book|last=Arico|first=Santo|title=Contemporary Women Writers in Italy: A Modern Renaissance|date=1990|publisher=University of Massachusetts Press|location=Amherst|page=6}}</ref>

Творчеството на италианските писателки е едновременно прогресивно и проникновено; чрез техните изследвания на женската психика, техните критики на социалното и икономическо положение на жените в Италия и тяхното изобразяване на упоритата борба за постигане на равенство в „мъжкия свят", те разбиват традиционните представяния на жените в литературата.<ref name="Ragusa 1959 5–9">{{Cite journal|last=Ragusa|first=Olga|date=1959|title=Women Novelists in Postwar Italy|journal=Books Abroad|volume=33|issue=1|pages=5–9|doi=10.2307/40097650|jstor=40097650}}</ref> Страницата изигра важна роля за възхода на [[Феминизмът в Италия|италианския феминизъм]], тъй като предоставя на жените пространство да изразяват свободно мнението си и да описват точно живота си. Четенето и писането на художествена литература става най-лесният начин за жените да изследват и определят своето място в обществото.<ref>{{Cite book|last=Amoia|first=Alba della Fazia|title=20th Century Women Writers: The Feminine Experience|date=1996|publisher=Southern Illinois University Press|location=Carbondale|page=vii}}</ref>

Италианските [[Военен роман|военни романи]], като ''Dalla parte di lei'' (1949 г.) на [[Алба де Сеспедес]] (1911 – 1997), проследяват събуждането на жените до политическите реалии на времето. Последвалите психологически и социални романи на италиански писателки изследват трудния процес на израстване на жените в италианското общество и другите предизвикателства, пред които са изправени, включително постигането на социално задоволителен живот и използването на интелектуалните стремежи за постигане на равенство в обществото. Примерите включват ''La casa nel vicolo'' („Къщата в уличката“, 1989) на [[Мария Месина]] (1887 – 1944) и ''Paura di giorno'' („Страх от деня“, 1954) на [[Лаура Ди Фалко]] (1910 – 2002).<ref name="Ragusa 1959 5–92">{{Cite journal|last=Ragusa|first=Olga|date=1959|title=Women Novelists in Postwar Italy|journal=Books Abroad|volume=33|issue=1|pages=5–9|doi=10.2307/40097650|jstor=40097650}}</ref> След публичното осъждане на насилието над жени в италианската литература през 1970-те години, писателките започват да изразяват мислите си за сексуалните различия в романи. Много италиански романи се фокусират върху аспектите на [[италианска идентичност|италианската идентичност]], а писателките винаги са били лидери в този жанр.<ref>{{Cite book|last=Lucamente|first=Stefania|title=A Multitude of Women: The Challenges of the Contemporary Italian Novel|date=2008|publisher=University of Toronto|location=Toronto|page=5}}</ref>

== Нобелови лауреати ==
* [[Джозуе Кардучи]] – 1906
* [[Грация Деледа]] – 1926
* [[Луиджи Пирандело]] – 1934
* [[Салваторе Куазимодо]] – 1959
* [[Еудженио Монтале]] – 1975
* [[Дарио Фо]] – 1997

== Произведения на италиански автори, преведени на български ==
{{Основна|Списък на произведенията на италиански автори, преведени на български}}

През периода на социализма до края на 80-те години, когато цялата издателска дейност е контролирана от държавата, в България излизат различни преводи на италиански класици като [[Данте Алигиери]], [[Франческо Петрарка]], [[Джовани Бокачо]], [[Томазо Кампанела]], [[Джакомо Казанова]], [[Алесандро Манцони]] и др., както и модерни и съвременни автори като [[Джозуе Кардучи]], [[Антонио Фогацаро]], [[Джовани Верга]], [[Луиджи Капуана]], [[Габриеле д'Анунцио]], [[Емилио Салгари]], [[Грация Деледа]], [[Итало Звево]], [[Луиджи Пирандело|Луджи Пирандело]], [[Курцио Малапарте]], [[Еудженио Монтале]], [[Алберто Моравия]], [[Дино Будзати]], [[Чезаре Дзаватини]], [[Франческо Йовине]], [[Карло Касола]], [[Луиджи Малерба]] и др. Сред преведените и издадени преди 1990 г. книги има и такива за деца и юноши от тези на [[Карло Колоди]], [[Едмондо де Амичис]] и [[Джани Родари]].<ref name=":0">{{Цитат уеб|уеб_адрес=https://www.newitalianbooks.it/it/il-libro-italiano-in-bulgaria/|заглавие=Il libro italiano in Bulgaria|автор=Sava Slavchev|достъп_дата=2023-6-12}}</ref> Сред издателствата са [[Народна култура]], [[Отечествен фронт (издателство)|Отечествен фронт]], [[Отечество (издателство)|Отечество]], [[Народна младеж]].

От 90-те години частните издателства постепенно започват да се раздвижват и се раждат множество издателства, някои от които бързо затварят поради липса на адекватни финансови ресурси. Сред авторите, преведени през този период, са имена на класици като [[Николо Макиавели]] и [[Джордано Бруно]], на важни автори от ХХ век като [[Примо Леви]], [[Итало Калвино]], [[Наталия Гинзбург]], [[Джорджо Манганели]], но също така и на съвременни писатели като [[Андреа Камилери]], [[Алесандро Барико]], [[Умберто Еко]], [[Паоло Джордано]], [[Виола Ардоне]], [[Елена Феранте]], [[Фабио Воло]], [[Кристина Касар Скалия]], [[Маргарет Мацантини]], от журналисти като [[Тициано Терцани]], [[Бепе Севернини]], [[Алберто Анджела]], от есеисти и учени като [[Франко Кардини]], [[Джорджо Агамбен]], [[Марио Джузепе Лозано]], [[Нучо Ордине]], [[Карло Ровели]], [[Марино Бионди]]. По-голямата част от издателите са ориентирани към издаване на текстове от известни автори, които осигуряват добри резултати от продажбите, накратко книги, преминали националните граници и намерили широк отзвук сред публиката и читателите. [[Умберто Еко]] в България се издава от поне три различни издателства: [[Бард (издателство)|Бард]], [[Колибри (издателство)|Колибри]], [[Изток-Запад (издателство)|Изток-Запад]] и др.<ref name=":0" />

Най-важните издатели, които се ангажират да публикуват преведени италиански книги, са:<ref name=":0" />
* [[Колибри (издателство)|Колибри]]: [[Алберто Анджела]], [[Дино Будзати]], [[Тициано Терцани]], [[Бепе Севернини]], [[Елена Феранте]], [[Умберто Еко]], [[Маргарет Мацантини]], [[Паоло Джордано]], [[Джани Родари]], [[Лучия Джованини]], [[Итало Калвино]], [[Франческо Алберони]], [[Франческо Фиорети]] и др.
* [[Изток-Запад (издателство)|Изток-Запад]]: [[Тит Ливий]], [[Лиутпранд|Лиутпранд Кремонски]], [[Тома Аквински|Тома от Аквино]], [[Данте Алигиери|Данте]], [[Николо Макиавели]], [[Джовани Бокачо|Бокачо]], [[Джордано Бруно]], [[Леон Батиста Алберти]], [[Джовани Пико дела Мирандола]], [[Леонардо да Винчи]], [[Джорджо Вазари]], [[Умберто Еко]], [[Роберто Асаджоли]], [[Франко Кардини]], [[Нучо Ордине]], [[Марио Лозано]]. Преводът на класически текстове е една от силните страни на издателството, към които е добавена документалистика със значителна дълбочина. През 2015 г. Италианското министесртво на културата присъжда на издателството специалната награда за преводи на италиански книги и разпространение на италианския език в чужбина. Заслужават внимание и двуезичните издания с оригинален лицев текст, бележки и речници като тези на Макиавели и на Джордано Бруно.
* [[Унискорп]]: [[Алесандро Барико]], [[Ерик Фратини]], [[Фабио Воло]]
* [[Жанет 45]]: [[Дино Будзати]], [[Примо Леви]], [[Итало Калвино]], [[Карло Ровели]], [[Джорджо Манганели]]
* [[Бард (издателство)|Бард]]: [[Умберто Еко]]
* [[Обсидиан (издателство)|Обсидиан]]: [[Алесандро д'Авения]], [[Виола Ардоне]], [[Фабио Стаси]]
* [[Захарий Стоянов (издателство)|Захарий Стоянов]]: [[Данте Алигиери]], [[Джовани Бокачо]], [[Томазо Кампанела]]
* [[Труд (издателство)|Труд]]: [[Данила Комастри Монтанари]], [[Джакомо Казанова]], [[Едмондо де Амичис]], [[Карло Колоди]], [[Умберто Еко]]
* [[ЕРА (издателство)|Ера]]: [[Роберто Савиано]], [[Ориана Фалачи]]
* [[Прозорец (издателство)|Прозорец]]: [[Емануеле Треви]]
* [[Книгопис]]: [[Андреа Камилери]]
* [[Рива]]: [[Алберто Моравия]], [[Сузана Тамаро]]
* [[Маг 77]]: [[Емилио Салгари]]
* [[Сиела]]: [[Роберто Савиано]], [[Умберто Еко]], [[Ориана Фалачи]]
* [[Егмонт България]]: [[Пиердоменико Бакаларио]]
* [[Скайпринт]]: [[Федерико Моча]]
* Лемур: [[Доменико Дара]], [[Илария Тути]], [[Катерина Бонвичини]], [[Стефания Аучи]], Фулвио Луна Ромеро
Повече информация за преводите от Освобождението до 1989 г. могат да бъдат получени в: 

* Бойка Илиева, ''Италия в културата на българското Възраждане. Преводи и литературни влияния''. ЮЗУ „Неофит Рилски“, 2012, [[Дария Карапеткова]], ''Ботуша в българската литературна мода,'' Изд. „Колибри“, 2012 
* Daria Karapetkova, ''La letteratura italiana in Bulgaria'', Carocci, 2016.

== Вижте също ==
* За произведения, писани в [[Древен Рим]], вижте [[Римска литература]].
* [[Произведения на италиански автори преведени на български]]

== Библиография ==
* De Sanctis, F., ''Storia della letteratura italiana''. Napoli, Morano, 1870
* Gardner, E. G., ''The National Idea in Italian Literature'', Manchester, 1921
* Momigliano, A., ''Storia della letteratura italiana''. Messina-Milano, Principato, 1936
* Sapegno, N., ''Compendio di storia della letteratura italiana''. La Nuova Italia, 1936–47
* Croce, B., ''La letteratura italiana per saggi storicamente disposti''. Laterza, 1956–60
* Russo, L., ''Compendio storico della letteratura italiana''. Messina-Firenze, D'Anna, 1961
* Petronio, G., ''Compendio di storia della letteratura italiana''. Palermo, Palumbo, 1968
* Asor Rosa, A., ''Sintesi di storia della letteratura italiana''. Firenze, La Nuova Italia, 1986
* AA.VV., ''Antologia della poesia italiana'', ed. C. Segre and C. Ossola. Torino, Einaudi, 1997
* De Rienzo, Giorgio, ''Breve storia della letteratura italiana''. Milano, Tascabili Bompiani, 2006 [1997]
* Giudice, A., Bruni, G., ''Problemi e scrittori della letteratura italiana''. Torino, 1973
* Bruni F., ''Testi e documenti''. Torino, UTET, 1984
* Bruni, F. ''L'Italiano nelle regioni''. Torino, UTET, 1997
* Ferroni, G, ''Storia della letteratura italiana, Milano'', Mondadori, 2006 
* Richard Garnet. ''History of Italian Literature,'' London, 1898
* John Addington Symonds. ''Renaissance in Italy'', London, 1902
* J. H. Whitfield. Short History of Italian Literature, Pelican Books, 1969

== Бележки ==
<references/>

{{Превод от|en|Italian literature|1161289352}}
{{Нормативен контрол}}
{{Портал|Италия|Литература}}

[[Категория:Италианска литература| ]]