Направо към съдържанието

Велики Селджук

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Велики Селджук
آلِ سلجوق
Āl-e Saljuq
де факто: независим султанат
де юре: подчинен на Абасидския халифат[1]
1037 – 1194
Знаме
Знаме
      
Герб
Герб
Селджукската империя в най-големия си обхват през 1092, след смъртта на Малик Шах I
Селджукската империя в най-големия си обхват през 1092,
след смъртта на Малик Шах I
КонтинентАзия
Столица
Официален езикперсийски
Неофициален езикарабски език, огузки езици
Религиясунитски ислям
Форма на управление
ДинастияСелджукиди
Абасидски халиф
1031 – 1075Ал Каим
1180 – 1225Ал Насър
султан
1037 – 1063Тогрул I (първи)
1174 – 1194Тогрул III (последен)
ИсторияРазвито Средновековие
Битка при Данданакан1040
Битка при Манцикерт1071
Първи кръстоносен поход1095 – 1099
Битка на Катванската равнина1141
погълната от Хорезмийската империя (управлява Иран 1077 – 1231)1194
Площ
Общо (1080 г.)3 900 000 km²
Валута
Предшественик
Огуз Ябгу
Газневиди
Буиди
Византийска империя
Фатимидски халифат
Караханиди
Наследник
Иконийски султанат
Малоазийски бейлици
Гуриди
Хорезмийска империя
Аюбиди
Велики Селджук в Общомедия

Селджукската империя или Велики Селджук е тюрко-персийска[2] сунитска мюсюлманска империя по време на Развитото средновековие, произхождаща от клон на племето Огуз. [3] В периода на най-големия си възход Селджукската империя контролира обширна зона, простираща се от западна Мала Азия и Леванта до Хиндукуш на изток и от Централна Азия на север до Персийския залив на юг.

Номинално подчинена на Абасидския халифат, империята е основана през 1037 г. от Тогрул бег (990 – 1063) и брат му Чагри бег (989 – 1060). От родината си в близост до Аралско море селджуците напредват първо към Хорасан, а след това към континентална Персия, като накрая завладяват и източен Анадол. Тук през 1071 г. селджуците печелят битката при Манцикерт срещу Византийската империя и завладяват по-голямата част от Анадола, което става една от причините за първия кръстоносен поход (1095 – 1099 г.). В периода 1150 – 1250 г. империята запада и става жертва на нашествията на монголите около 1260 година. След това Мала Азия е разделена на емирства от прииждащите тюркски племена. Едно от тях, османците, в крайна сметка ще завладее останалите.

Селджук бег дава името си както на империята, така и на династията. Селджуците обединяват раздробения политически пейзаж на източния ислямски свят и изиграват ключова роля в първия и втория кръстоносни походи. Те са силно повлияни от Персия[4] в културата[5] и езика[4], и играят важна роля в развитието на тюрко-персийската традиция (персийска култура, развивана под покровителството на тюркски владетели) като дори изнасят персийската култура в Анадола[6][7] Заселването на тюркски племена в северозападните периферни райони на империята със стратегическата цел да отблъскват нашествията на съседните държави, води до прогресивна тюркизация на тези области[8]

Основател на династията

[редактиране | редактиране на кода]

Прародител на династията на селджуците е военачалникът Селджук бег, за когото се смята, че е служил в хазарската армия и под чието предводителство около 950 г. селджуците се преселват в Хорезъм, близо до град Йенд, където приемат исляма. [9], вероятно под влиянието на суфийски мисионери в началото на XI век.

Първоначално селджуците са съюзници на персийските Саманиди срещу Караханидите. Саманидите губят битката за Трансоксиана (992 – 999 г.). След започналия възход на Газневидите селджуците се включват в борбите за власт и през 1040 г. побеждават Газневидския султан и се провъзгласяват за владетели на Хорасан. Под предводителството на третия владетел от династията Тогрул I (също наричащ себе си султан) завладяват западен Иран и превземат Багдад (1055). Те свалят от власт Буидите и заемат тяхното място като везири (наместници) на халифа. Тогрул възстановява влиянието на Абасидите и сунитската вяра и халифът му дава титлата „цар на Изтока и Запада“. Така селджукският султан се представя пред мюсюлманския свят като пратеник на провидението, дошъл да брани законността и правата вяра. По този начин Тогрул възвръща единството в ислямския свят. Преди смъртта си се жени за дъщерята на халифа. В края на управлението му цял Иран и арабски Ирак отново формират империя, обединена под духовната власт на халифа от династията Абасиди и управлявана от неговия наместник селджукския султан[10]. Селджуците бързо изтласкват представителите на Буидите от останалата територия под тяхна власт и започват да окупират Сирия, където обаче срещат съпротива от страна на византийците, довела до дългогодишни византийско-селджукски конфликти.

През 1071 селджукската армия на Алп Арслан печели битката при Манцикерт срещу Византийската империя[11] и завладява по-голямата част от Анадола. Селджукската армия измества Фатимидите в Сирия, но Мала Азия се озовава в ръцете на различни мюсюлмански племена, обособени като независими емирства. По-късно едно от тях – османците – в крайна сметка ще надделее над останалите.

Династията Селджукиди играе важна роля в развитието на тюрко-персийската традиция (персийска култура, развивана под покровителството на тюркски владетели)[12]. По тяхно време се създава мрежа от медресета (ислямски училища), в която се обучават и получават унифицирано образование бъдещите административни чиновници и религиозни дейци. Сред многото построени от султаните джамии е Петъчната джамия в Исфахан (Masjed-e Jāmeʿ). В империята и в двора на султана процъфтява персийската култура, тъй като селджуците не разполагат със значителна ислямска или литературна традиция, а възприемат културата на персийските ислямски духовници. По този начин литературният персийски език се разпространява из цялата територия на Иран, а арабският език почти изчезва, с изключение на религиозните текстове и правото[11].

  1. Holt, Peter M. Some Observations on the 'Abbāsid Caliphate of Cairo // Bulletin of the School of Oriental and African Studies 47 (3). University of London, 1984. DOI:10.1017/s0041977x00113710. с. 501 – 507.
  2. „Aḥmad of Niǧde's al-Walad al-Shafīq and the Seljuk Past“, A. C. S. Peacock, Anatolian Studies, Vol. 54, (2004), 97; „With the growth of Seljuk power in Rum, a more highly developed Muslim cultural life, based on the Persianate culture of the Seljuk court, was able to take root in Anatolia.“
  3. Jackson, P. Review: The History of the Seljuq Turkmens: The History of the Seljuq Turkmens // Journal of Islamic Studies 13 (1). Oxford Centre for Islamic Studies, 2002. DOI:10.1093/jis/13.1.75. с. 75 – 76.
  4. а б Encyclopaedia Iranica, Šahrbānu, Online Edition: „... трябва да се има предвид, че не-персийски династии като Газневидите, селджуците и илханидите бързо възприемат персийския език и предпочитат да свързват произхода си с древните персийски царе, отколкото с тюркски предци или ислямски светци“
  5. C.E. Bosworth, „Turkmen Expansion towards the west“ in UNESCO History of Humanity, Volume IV, „From the Seventh to the Sixteenth Century“, UNESCO Publishing / Routledge, p. 391: „Докато арабският език запазва водещата си роля в правото, теологията и науката, културата в двора на султана и светската литература попадат под силно персийско влияние; това се вижда от бързото възприемане на персийски имена от селджукските владетели (Qubād, Kay Khusraw и т.н.) и налагането на персийския като литературен език. През XIII век в Кония живеят двама изтъкнати представители на Златния век на исляма, бежанци от монголските нашествия – Бах-ал Дин Валад (Bahā' al-Dīn Walad) и неговият син Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми, чието произведение „Маснави-е Манави“ („Духовни стихове“), написано в Кония, се причислява към класическата персийска литература.“
  6. Grousset, Rene, The Empire of the Steppes, (Rutgers University Press, 1991), 574.
  7. Bingham, Woodbridge, Hilary Conroy and Frank William Iklé, History of Asia, Vol.1, (Allyn and Bacon, 1964), 98.
  8. An Introduction to the History of the Turkic Peoples (Peter B. Golden. Otto Harrasowitz, 1992). pg 386
  9. Wink, Andre, Al Hind the Making of the Indo Islamic World, Brill Academic Publishers, Jan 1, 1996, pg.9
  10. Грусе, Рене. История на кръстоносните походи и Иерусалимското кралство том I, част I. Мария Арабаджиева, 2008. ISBN 9789545843747. с. 47.
  11. а б Seljuq // Енциклопедия Британика. Посетен на 15 октомври 2019. (на английски)
  12. Daniel Pipes: „The Event of Our Era: Former Soviet Muslim Republics Change the Middle East“ in Michael Mandelbaum, „Central Asia and the World: Kazakhstan, Uzbekistan, Tajikistan, Kyrgyzstan, Turkemenistan and the World“, Council on Foreign Relations, p. 79. Цитат: „Накратко, тюрко-персийската традиция означава персийска култура, развивана под покровителството на тюркски владетели.“
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Seljuk Empire в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​