Икарус
Ikarus Bus | |
Индустрия | автомобилна промишленост |
---|---|
Основаване | 8 февруари 1949 г. |
Седалище | Будапеща, Унгария[1] |
Продукти | автобуси и тролейбуси |
Уебсайт | www.ikarus.hu |
Местоположение в Секешфехервар | |
Ikarus Bus в Общомедия |
Ѝкарус (на унгарски: Ikarus (Ѝкаруш)) е машиностроителна компания, производител на автобуси и тролейбуси, разположена в Будапеща, Унгария.
История
[редактиране | редактиране на кода]Създадена е като Uhri Imre Kovács – és Kocsigyártó Üzeme през 1895 г. като работилница за файтони. През 1920-те години започва производство на автобусни каросерии, по-късно произвежда автобуси (през 1939 г. е сглобен 1000-ният автобус). През 1949 г. работилницата за автомобили е национализирана и слята с авиационния производител Ikarus, чието име приема новото обединено предприятие. „Ikarus“ бързо се налага като един от основните производители на автобуси в Източния блок. Като член на СИВ, Унгария се специализира в производството на автобуси и става един от най-големите производители на автобуси в света. През 1955 – 56 с новите модели Ikarus 620 и 630 международните продажби се увеличават и са насочени към страните от Източна Европа, Китай, Египет.
През 1962 г. „Ikarus“ е избран за основен производител на автобуси в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ. С оглед на разширяващото се производство, през същата година влиза в експлоатация нов завод в град Секешфехервар. През 1963 г. е представен съчлененият модел градски автобус „Ikarus 180“, който е призван да задоволи нуждите на бързо разрастващите се градове в страните от социалистическия лагер. От средата на 60-те години до 1973 г. този модел и неговият единичен вариант „Ikarus 556“ се изнасят в големи количества в СССР, ГДР, България (само моделът 180), Румъния.
Нов етап в развитието на предприятието започва през 1967 г., когато е представен нов концептуален модел туристически автобус – „Ikarus 250“. Притежаващ съвременен дизайн (дело на фирмения дизайнер Ласло Финта), новият модел печели няколко награди на международни конкурси. „Ikarus 250“ се превръща в „баща“ на цяло семейство модели с различно предназначение и унифициран дизайн. През 1971 г. на базата на този модел са представени новите градски автобуси „Ikarus 260“ (единичен) и „Ikarus 280“ (съчленен), които са наследници на моделите 556 и 180. През 1973 г. започва серийното им производство и износа за страните от СИВ, както и някои несоциалистически страни като Перу, Тунис, Венецуела, Турция, Гърция и др. През 1977 г. се появява и съчлененият модел „Ikarus 286“, предназначен за американския и канадския пазар. „Ikarus 286“ се произвежда през 80-те години съвместно с американския и канадския производители, съответно „Crown“ и „Orion“, които монтират двигателя и вътрешното обзавеждане на салона. Краят на 70-те години е времето, когато „Ikarus“ въвежда практиката на окончателно сглобяване на готови машинокомплекти в някои от държавите, където изнася продукцията си. Такива са Ирак, Ангола, Либия. За тези страни с тропически климат „Ikarus“ разработва редица модели с различно предназначение и капацитет, като повечето от тях се снабдяват с агрегати (двигатели, скоростни кутии, климатици и др.) на западни производители, с установени традиции в съответната държава. Съществува и практиката на изготвяне само на каросерии, пригодени за монтиране на шасита „Renault“, „Mercedes“ и др. Редица модели се появяват и във варианти с десен волан за държави като Мозамбик и Танзания.
През 80-те години „Ikarus“ разработва нови унифицирани като дизайн серии градски и междуградски/туристически автобуси съответно „400“ и „300“. Създават се новите модели с понижен под и задно разположение на двигателя „410“, „415“, „435“ (съчленен) и др. Същевременно се появява богата гама от високоподови туристически автобуси. В сътрудничество с многобройни чужди производители „Ikarus“ навлиза и в нишата на „миди“ и „мини“ автобусите. Пример за това е и прототипът на малкия автобус „Ikarus 543.70“, проектиран съвместно с „Балканкар“ през 1983 г., предназначен за българския пазар, който обаче не влиза в серийно производство.
Въпреки сериозните постижения в разработването на нови модели, заради непазарната стопанска логика в социалистическия лагер и засилващите се икономически проблеми през 1980-те години, „Ikarus“ не успява да ги въведе в серийно производство, за сметка на което продължава масовата продукция на остарелите вече модели от серията „200“. „Ikarus“ посреща икономическите и политическите промени от края на 80-те години със значителни дългове от страна на СССР, които предизвикват и началото на упадъка на фирмата. Сигурните дотогава пазари на Източна Европа се свиват драстично. Фирмата е раздържавена. Епизодично се произвеждат малки серии автобуси за Турция, Иран, Тайпе, Полша, Швеция, Норвегия, Великобритания, Нова Зеландия, САЩ, Канада. В Тунис започва сглобяването на модела „283“ със специфичен дизайн на каросерията. През 90-те години и първите години на 21 век Русия продължава да бъде основен клиент на „Ikarus“, като се сключват и няколко договора за сглобяване на автобуси по готови машинокомплекти на територията на Русия.
От 1999 г. компанията е собственост на Irisbus, френско-италиански холдинг, който разполага със значителни мощности в цяла Европа. На „Ikarus“ новите собственици отреждат производството на малки и средни автобуси. Фирмата, значително намалила обема на продукцията си, се съсредоточава в производството на моделите „Е13“, „Е14“, Е15", „Е91“, купувани главно от клиенти от Унгария и скандинавските страни. На 11 декември 2007 г. от завода в Секешфехервар излизат последните три автобуса на вече над стогодишния автобусопроизводител, който прекратява дейността си. След няколко безуспешни опита да се откупят акциите и правата над марката, през 2010 г. 18 от нароилите се междувременно малки унгарски автобусопроизводители обявяват, че купуват марката и започват да произвеждат моделите на фирма „ARC“ под марката „Ikarus“. Така се появяват моделите „V134“, „V187“, „E127“, „E134“.
Модели
[редактиране | редактиране на кода]
Моделната номенклатура на автобусите „Ikarus“ след Втората световна война има свои особености. Основният модел се отбелязва с дву- или трицифрено число. Всеки основен модел може се произвежда в различни варианти с различни двигатели, скоростни кутии, брой врати, вид и брой на отваряемите прозорци, разположение на седалките и други екстри, според изискванията на съответния клиент. Отчитането на тези модификации става чрез двуцифрен индекс след основния модел. Така например градската модификация на модела на съчленения „Ikarus 280“, изнасян за СССР от 1974 до 1981 г. е „280.01“, боядисан изцяло в жълто, с редуващи се отваряеми/неотваряеми прозорци. Първата и най-масова българска модификация на „Ikarus 280“ е „280.04“, съответно с червено оцветяване под прозорците, с черна ивица на нивото на гумите и бели врати, при който всички (без прозореца срещу последната врата) прозорци са отваряеми. „280.04“ се произвежда от 1974 до 1987 г., като в периода 1982 – 1986 г. за България се изнася и вариант с автоматична скоростна кутия „280.43“, който по нищо друго не се различава от „280.04“.
|
Прототипи
[редактиране | редактиране на кода]- Икарус 526
Снимки
[редактиране | редактиране на кода]-
Ikarus тип 260.04 във Варшава.
-
Тролейбус Ikarus (от ляво)
-
Тролейбус Ikarus в София
-
Ikarus Polaris (489) на шаси DAF, пътуващ в град Манчестър, Великобритания
-
Ikarus Ситибус (480) на шаси DAF, пътуващ в Рок Фери, Уирал, Великобритания
-
Ikarus 481 на шаси DAF, пътуващ в град Болтън, Великобритания
-
Ikarus Polaris (489) на шаси DAF, пътуващ в град Манчестър, Великобритания
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ www.plane-encyclopedia.com // Посетен на 2 септември 2018 г.