Записки от Шато Лакрот - Мария Касимова - Моасе

Мария Касимова - Моасе е известна жена, чували сте за нея. Беше кандидат за вицепрезидент на Лозан Панов, а пък ако помните още по-назад, явява се дъщеря на Хиндо Касимов. Та тази интересна госпожа пише забавни романи и смешното чувство не само, че не ѝ е чуждо, ами по-скоро всяко друго ѝ е по-чуждо. Записки от "Шато Лакрот", казват, е донякъде биографична книга, но когато я прочетете, ще видите, че това е и доста фантастично допускане, защото като е развързала чувала със смешките и хиперболите, пък е забравила да го завърже и направо е загубила сезала. За преувеличенията нали запомнихте?

Накратко, главната героиня се жени (втори брак) в България за французина Дидие и след три години (чак) заминават да се представят на родителите му, заедно с двете ѝ деца от първия мъж, две кучета и една котка (те - без никакъв мъж). А, и влачат 20 чушкопека в ремарке! Има перипетии от пътя, посрещането и най-вече от новите роднини. Всички образи и отношения са тотално преувеличени и карикутуризирани, но така поне е лесно за читателя да не се чуди дълго каква е тази книга и защо всички са такива - важното е смях да пада. Забавна е също омешаната реч на персонажите, която върви на кирилица и е главно българска, но е чат-пат френска, малце испанска, а на моменти и с други много приятни заемки. 

Най-любимият ми момент беше, когато родата от Злокучане пристигна с гръм и прекръсти всички в шатото с по-лесно смилаеми имена, като на свекъра, аристократ с деменция под името Жан-Батист, викаха просто Батето.

Продължавам да имам силни предразсъдъци към качеството на съвременната българска литература като цяло, но все пак да си кажа и в частност. Да прочетете ли книгата? По-скоро да. Забавна ли е? Определено.:)

Часовниците - Агата Кристи

Отметнат е още едни празничен подарък - сравнително непопулярен роман от Агата Кристи, който традиционно се чете на един дъх. Книгата е писана към края на живота ѝ, макар да не е от най-последните, и има леко по-специфичен ход на действието, както и обяснения за действията на заподозрените. Не е рядкост леля Агата да вмъква и шпионската нотка и макар действието да е от 1963-та, все още има актуални агентурни предизвикателства.

Самата история включва млада стенографка, която е повикана в дома на възрастна сляпа учителка по брайлово писмо, за да запише нещо. Отивайки там, заварва само труп на непознат мъж, прободен с нож. Почти в момента на откриване на трупа се завръща и домакинята, която също си няма хал хабер кой е човекът, като на всичкото отгоре категорично отрича да е викала каквато и да е стенографка, нито има идея чии са четирите спрели на един и същи час часовника, които са подредени из стаята ѝ. Омешана работа. Полицията традиционно разпитва всички, включително всевъзможни комшии, които са от странни по-странни, дали случайно не са видели нещо. Разследването не върви, полицията така и не знае кой е убитият, камо ли кой и защо го е туртосал там. Решението - да повикаме на помощ Поаро.

Развръзката не ми хареса особено, даже целият замисъл беше леко странен, но трябва да си признаем, че дори гении като леля Агата не могат да пишат само шедьоври. Хареса ми обаче твърдението на Поаро, че такъв сложен случай непременно трябва да има някакво просто обяснение.

Честита ви Нова година и се придържайте към простите неща!

Невиждани академици - Тери Пратчет

С изненада установих, че съм спрял да чета книгите от Света на диска преди цели десет години, и това, че съм ги изчел и ги притежавам всичките, не е никакво основание за тази жестока пауза. Добре направиха благородните люде, които възобновиха издаването им на български, макар да трябва да понесат да чуят някоя и друга дума относно избора на преводачите си или поне за старанието им.

Както знаете, тази книга разказва за възникването на футбола в Анкх-Морпорк и дейното участие на магьосниците от Невидимия университет в тази работа. Също важно участие имаха заклетият да придобие стойност орк г-н Хаху и завеждащата Нощната кухня г-ца Гленда. Мяркаше се и (професор) Ринсуинд, за когото си припомнихме, че няма майка, защото е избягала преди да се роди. Достойно място в действието зае и Ветинари (с или без лейди Марголота от Юбервалд), както и Деканът, за когото помним, че напусна НУ и предателски замина за Псевдополис да става архиканцлер в тамошния такъв.

Накратко, припомних си, че човек незменно има нужда от редовни дози духовит Пратчет. Също вярно е, че човек има нужда да чете като цяло. И този човек реши, че запустялият му блог заедно с читателската му любознателност могат да бъдат реанимирани като си самоподари и прочете нещо доказано качествено. Исках да прочета повече книги от миналата година, което не беше особено трудно, ако се вгледам в нея. Догодина пък ще станат 20 години от основаването на този блог, което си е интересно число, може би постижение, а също така и определено прозиращо предизвикателство.

Пожелавам ви през 2026 да прочетете повече книги отколкото през 2025. Направете го и ви обещавам, че няма да съжалявате.

Ще те помним завинаги, скъпи чичо Тери, защото ти имаш стойност.

Последният ловец на делфини - Захари Карабашлиев

Мъдрост, справедливост, умереност, смелост.

Най-новата книга на Захари Карабашлиев разказва две истории - тази на съвременния сценарист, който се влюбва в отгледаната в Америка Дарина, докато издирва историята на дядо си, и тази на младия му дядо, който се бори с неправдите и бива смачкан из лагерите на тоталитарната комунистическата власт. За учудването на днешния герой да открие, че в България 50те и 60те години е имало промишлен лов на делфини, както и че дядо му е работил на такова корабче. Каква е била съдбата на дядото и резултатът от търсенията са концентрирани в самото начало на книга и в самия ѝ край. Свързващото звено между двете истории са делфините. От древността, през близкото минало, та чак до днешната безумна война на Русия в Украйна. 

Не съм от запалените фенове на Захари Карабашлиев, никога не съм търсил книгите му, но пък винаги съм ги чел на един дъх. Конкретно тази я получих като коледен подарък снощи и я прочетох за по-малко от ден. Него го харесвам като личност с ясна и категорична политическа позиция, но книгите му ме натоварват, пресищат ме с тъга.

Може би защото съм претръпнал от множество други истории за трагични човешки съдби и от страховитите издевателства, които са причинили комунистите на България, но в тази книга новата за мен трагедия, която ме разтърси и оцвети в нови нюанси всичко, бяха делфините. Тези морски хора, игриви, грижовни и мъдри, които ние сме избивали безжалостно за месо с милиони само за няколко десетилетия. 

България ще излекува раните си от комунизма, в това съм сигурен, не знам само след колко поколения и дали ще успея да го видя. Мечтая обаче и Черно море да се излекува и там пак да е пълно с игриви делфини.

1984 - Джордж Оруел

Войната е мир. Свободата е робство. Невежеството е сила.

Препрочетох тази класика под формата на аудиокнига. Бяха минали поне 20 години от първия прочит и не помнех много от детайлите. Бях забравил колко е тъжна и как мъчно напредва човек, когато проследява мъките в живота на един случаен г-н Смит, който живее в тоталитарната държава Океания. Как се промива с джин "Победа" в почивките от това да фалшифицира старите вестници и книги, в които обещанията на Партията не са се изпълнили, а на всички е известно, че тя не може да греши. Помнех колко добре Оруел е описал бъдещето на Съветския съюз, за лъжите, тормоза, страха на хората. За постоянното следене, доноси, изопачаване на фактите и подменяне на историята, защото "който контролира историята, той контролира настоящето, а който контролира настоящето, той контролира бъдещето". За неистовите усилия на тоталитарната машина не само да подчини всеки жител, но и да го пречупи. Да го накара самият той да иска да бъде такъв, да не иска да се отърси от принудата, а да я желае искрено.

Удивително е колко неща от уродливата комунистическа тоталитарна система е провидял Оруел. Също така ми направи впечатление как той е писал за бъдеще, отдалечено на 36 години напред от него, и сега, макар да сме на 41 години след това бъдеще, нещата в съвременна Русия не са мръднали въобще. Хора са арестувани и лежат по затворите заради един лайк, заради коментар, заради това, че държат празен бял лист - т.е. заради мисъл. Пак, или по-точно все още, царува двумисълта. Да искаш и мислиш едно, но да говориш съвсем друго, като се автоцензурираш още на ниво мисъл.

Книгата е по британски пресилена и смела. И пак заради този риск тя успява да уцели и да предаде истинно толкова крайно изродили се форми на управление, които никой трезвомислещ човек не би допуснал, че изобщо ще просъществуват.