Правителство на Петър Гудев
Правителството на Петър Гудев е двадесет и деветото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 9 от 3 март 1907 г.[1] на княз Фердинанд Сакскобургготски.[2] Управлява страната до 16 януари 1908 г., след което е наследено от първото правителство на Александър Малинов.
| Правителство на Петър Гудев | ||||
 29-о правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Фердинанд I | |||
| Председател | Петър Гудев | |||
| Народно събрание | 7 / 169
| |||
| Сформиране | 3 март 1907 | |||
| Разпускане | 16 януари 1908 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Партия(и) | НЛП | |||
| Министри | 7 | |||
| ~ мъже | 7 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | XIII ОНС | |||
| ||||
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика
редактиранеВътрешна политика
редактиране
Основно място във вътрешната политика на Народнолибералната (стамболовистка) партия заема въпросът за създаване на силна армия. След Илинденско-Преображенското въстание българските политици са убедени‚ че проблемите на Балканите могат да се разрешат само чрез война. Тази увереност се засилва от групирането на европейските сили в два военни блока – Централните сили и Антантата. За да се повиши боеспособността на българската армия, е увеличен броят на българските офицери в европейските военни академии. Мирновременният състав на армията нараства от 40 000 на 55 000 военнослужещи. Годишният военен данък за отклонения от военната служба е завишен два пъти. Армията е превъоръжена с модерни пушки тип „Шнайдер“. Кабинетът подписва и договор с френската фирма „Шнайдер“ за доставка на 6 миноносеца. През 1904 г. планинската артилерия е превъоръжена със скорострелни оръдия система „Круп“. През 1906 г. полската артилерия е превъоръжена с оръдия система „Шнайдер“. Военните разходи достигат 30% от държавния бюджет.[3]
Кабинетът продължава политиката на протекционизъм. Полагат се грижи за разширяване на железопътната и шосейната мрежа. Започва строежът на железопътните линии Радомир-турската граница и Търново – Борущица. Подготвено е предложение за откупуване на Източните железници. Гласуван е „Закон за благоустройството из населените места“. Отпуснати са 19 милиона лева за построяване на шосета в Пловдивско, Бургаско, Варненско и Старозагорско. Изменен е „Законът за селските и градските общини“ – засилва се централизацията, дава се възможност за благоустройствени мероприятия, въвежда се задължителен образователен ценз за кметовете. Приет е „Закон за организиране на занаятчийските и еснафски сдружения“. По предложение на правителството през ноември 1906 г. Народното събрание приема „Закон за преименуване на 333 селища с турски имена“. Приет е „Закон за защита на женския и детския труд“. Бързото разпадане на селските задруги и бурните темпове на икономическо развитие принуждават народнолибералите да обърнат внимание на защитите на частната собственост. Приет е „Закон за защита на имуществото и собствеността“. Наказанията, предвидени в Наказателния кодекс за посегателство върху личната и държавната собственост, стават все по-сурови.[3]
Основната цел в образователната система е издигане на културно-просветно равнище на нацията. Въпреки ограничените средства размерът на годишните училищни такси е намален, увеличен е размерът на учителските възнаграждения, разширява се автономията на университета. Прието е изменение на „Закона за народното просвещение“, което предвижда задължително обучение до четвърто отделение. По отношение на средното образование се акцентира върху общообразователната, така и върху разширяването на професионалната подготовка. Стамболовистите полагат грижи и за развитието на културните институции – увеличава се издръжката на музеи, библиотеки, театри, отпускат се годишни пенсии на заслужили културни дейци.[4]
Кабинетите на народнолибералите управлявали през 1903 – 1908 г. действат безкомпромисно спрямо политическите си противници. Огромният полицейски апарат утежнява държавния бюджет. Рязко нараства влиянието на монарха в политическия живот.
Външна политика
редактиранеОсновно място във външната политика на кабинета заема въпросът за защитата на българското население в Македония и Одринско. Разгромът на Илинденско-Преображенското въстание, масовата емиграция в свободните български райони, унищожаването на културните ни институции в поробените земи нанасят удар върху националното присъствие на България там. Поради неблагоприятната международна обстановка (Русия е ангажирана с проблемите си с Япония) и все още неподготвената за война българска армия стамболовистите не оказват пряка военна подкрепа на въстаниците. През 1907 г. е подписано съглашение с Турция. С него се амнистират участниците в революционното движение в Македония и Одринско, дава се възможност на бежанците да се завърнат в родните си места. Направени са и митнически облекчения. Според документа България се ангажира да не подкрепя въоръжената борба в Македония и Одринско.
Подобряват се отношенията със Сърбия. През 1905 г. между двете държави е изграден митнически съюз. В края на 1907 г. срещу правителството на стамболовистите се оформя мощен опозиционен блок, корупцията сред правителствените чиновници, многобройните афери с държавни поръчки, безкомпромисните действия на полицията и „Законът за амнистията на радославистите“ подкопават устоите на режима. Политическата борба се ожесточава. През февруари 1907 г. е убит министър-председателят Димитър Петков. След неговата смърт най-авторитетният лидер на стамболовистите е Никола Генадиев. В началото на януари 1908 г. княз Фердинанд I предизвиква оставката на кабинета на Народнолибералната партия и натоварва Демократическата партия със съставянето на новия кабинет.[3][5]
Съставяне
редактиранеКабинетът, оглавен от Петър Гудев, е образуван от дейци на Народнолибералната (стамболовистка) партия и разчита на подкрепата ѝ в XIII обикновено народно събрание.
Кабинет
редактиранеСформира се от следните 7 министри:[3]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Министерския съвет | Петър Гудев | Народнолиберална партия | |
| външни работи и изповедания | Димитър Станчов | безпартиен | |
| вътрешни работи | Петър Гудев | Народнолиберална партия | |
| народно просвещение | Никола Апостолов | Народнолиберална партия | |
| военен | Михаил Савов | военен | |
| финанси | Лазар Паяков | Народнолиберална партия | |
| търговия и земеделие | Никола Генадиев | Народнолиберална партия | |
| обществени сгради, пътища и съобщения | Димитър Станчов (упр.) | безпартиен | |
| правосъдие | Константин Панайодов | Народнолиберална партия | |
Промени в кабинета
редактиранеот 22 май 1907
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| военен | Данаил Николаев | военен | |
| обществени сгради, пътища и съобщения | Иван Халачев | Народнолиберална партия | |
Събития
редактиране1907
редактиране- 5 март 1907 – Контракт за мащабна доставка на въоръжение от Шнайдер–Крьозо. За година правителството плаща на френската фирма 44 000 000 лева.[6]
- 15 юни–18 октомври 1907 – Хагска конференция за мир. Конвенции за мирно уреждане на конфликти и за правилата за действие по време на война. Княжество България е представено като самостоятелна държава и става страна по споразуменията, въпреки че формално все още е васал на Османската империя.[7]
- 23 октомври 1907 – Софийският университет открива врати за пръв път след закриването си в началото на годината. Т. нар. „Апостолов университет“ е бойкотиран от мнозинството студенти и учени след отказа на просветния министър Никола Апостолов да възстанови уволнените преподаватели и автономията на учебното заведение.[8]
- 20 декември 1907 – Закон за основното и средното образование реорганизира учебния процес, осигурява материално учителите, но ограничава обществено-политическата им дейност, намалява заплатите на учителките и забранява на омъжените да упражняват професията.[7]
Литература
редактиране- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки
редактиране- ↑ ДВ. Указ № 9 от 3 март 1907 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 48 от 5 март 1907 г.
- ↑ Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 11 февруари 2015)
- ↑ а б в г Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 93 – 95.
- ↑ Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 207 – 211
- ↑ Саздов, Димитър и др. История на България (681 – 1960). Том II. София, Издателство „Аргес“, 1995, с. 262 – 263
- ↑ Тодорова, Цветана и др. „История на външния държавен дълг на България 1878 – 1990 г.“, част 1. София, Българска народна банка, 2009 г. ISBN 978-954-8579-18-6. с. 113 – 114. Посетен на 10 февруари 2015 г.
- ↑ а б Гърдев, Борислав. Доктор Петър Гудев – политик и държавник. ЕИ „LiterNet“, Глава V, посетен на 11 февруари 2015 г.
- ↑ Сретенова, Николина. „Университетът и физиците. Начало“. София, Херон прес, 2000 г. ISBN 954-580-085-2. с. 31 – 37. Посетен на 15 февруари 2015 г.