Михаил Маджаров
Тази статия е за политика Михаил Маджаров. За неговия дядо вижте Михаил Маджаров (свещеник).
Михаил Иванов Маджаров е български публицист, дипломат, министър и политик, един от водачите на Народната партия. Член на Българското книжовно дружество.
.svg){kind=small}
Михаил Маджаров е народен представител във II (1880 – 1881), IV (1884 – 1886), V (1887 – 1890), VI (1890 – 1893), VII (1893 – 1894), VIII (1894 – 1896), IX (1896 – 1899), X (1899 – 1900), XI (1901 – 1902), XII (1902 – 1903), XIII (1903 – 1908), XIV (1908 – 1911), XV (1911 – 1913) и XVIII (1919 – 1920) обикновено народно събрание и в V велико народно събрание (1911). Той е подпредседател на V велико народно събрание (1911) и XV обикновено народно събрание (1911 – 1912).
Ранни години
редактиранеМихаил Маджаров е роден на 12 февруари (31 януари стар стил) 1854 г. в Копривщица. Той е племенник на революционера Георги Бенковски. Учи в Копривщица и Пловдив и през 1877 г. завършва Робърт колеж в Цариград. Като ученик прави първи опити да пише поезия, по-късно преминава към публицистиката. За кратко е учител в Пазарджик (1877 – 1879) г. и по това време започва публицистичната си дейност. Поканен е за редактор на вестник „Марица“, започва да отразява политическите събития и духовния живот. Запознава се с Иван Вазов и Константин Величков, с когото го свързва сърдечна дружба. Сближава се и със Стефан Бобчев, току-що завършил правни науки в Москва. Маджаров и Бобчев работят на високи постове в администрацията на Източна Румелия, а през 1885 г. се сродяват – Маджаров сключва брак с Мария – сестра на съпругата на Бобчев. Женитбата му съвпада със Съединението[1].
Политическа и журналистическа дейност
редактиране
Маджаров става един от водачите на Народната партия в Източна Румелия. Той е депутат в Областното събрание (1880 – 1885) г. и директор на финансите (1884 – 1885) г. на автономната област.
След Съединението младото семейство е интернирано в Елена, а през март 1886 г. Маджаров се завръща в Пловдив, където смята да се установи. След преврата от 1886 г. той е арестуван с обвинение за съучастие в преврата. След абдикацията на Батенберг е освободен и емигрира в Цариград. Прекарва две години в емиграция, а през 1888 г. се завръща в България и работи като адвокат и публицист. През този период той прави първия превод на български език на романа „Война и мир“ на Лев Толстой.
Заедно с Бобчев основава две списания: „Юридически преглед“ (1893) и „Българска сбирка“ (1894). През 1894 г. се кандидатира за депутат като представител на пловдивските „съединисти“, които скоро се сливат с новообразуваната Народна партия[1]. След падането на правителството на Стефан Стамболов Михаил Маджаров става един от водачите на Народната партия и заема поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894 – 1899).[2]
След това става главен редактор на вестник „Мир“ и остава такъв до 1912 г. През това време пише смели статии, в които не се страхува да се противопоставя на цар Фердинанд. Сам определя вестникарството като главно занятие[1].
През 1913 – 1914 г. Маджаров е посланик на България във Великобритания и подписва от българска страна Лондонския договор през 1913 г. След това за кратко е посланик в Русия (1914 – 1915). Тъй като не е дипломат по професия, в докладите си продължава да отстоява убежденията си, дори да се разминават с мненията на правителството и двореца. Това става причина и за завръщането му в България[1].
Още няколко пъти заема министерски постове: министър на вътрешните работи в четвъртото правителство на Стоян Данев, на войната в двете правителства на Теодор Теодоров и министър на външните работи и вероизповеданията в първото правителство на Стамболийски. Като такъв поставя подписа си под Ньойския договор.
През 1920 г. Народната партия се обединява с Прогресивнолибералната партия в Обединена народно-прогресивна партия. Като активен деец на опозиционния Конституционен блок, през 1922 г. Михаил Маджаров е изпратен в затвора от следващото правителство на Александър Стамболийски.
През 1926 г. става първият почетен гражданин на град Попово. Обявен е за такъв за заслуги като министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, свързани с прокарването на жп линията София–Варна през града, дала тласък на икономическото му развитие.
Напуснал кабинета на Стамболийски, Маджаров, подобно на Т. Теодоров и Ст. Данев, участва в Демократическия сговор 1931 г. Към края на живота си сътрудничи и на списанията „Българска мисъл“, „Демократически преглед“ и „Златорог“.
Михаил Маджаров е тежко ранен в рамото и главата по време на бомбардировката на София на 10 януари 1944 г. и умира на 23 януари 1944 г. Съпругата и снаха му загиват по време на атаката на американски бомбардировачи.[3]
Библиография
редактиране- „Защо ме съдят“ (1923)
- „Източна Румелия“ (1925)
- „Последните години на К. Стоилов“ (1927)
- „На Божи гроб преди 60 години и днес“ (1929) – описва също едномесечния престой в Александрия и запознанството с българи, които произвеждат и продават биволско кисело и прясно мляко
- „Дипломатическата подготовка на нашите войни“ (1932)
- „От самовластие към свобода и законност“ (1936)
- „Спомени“ (1968)
- „Книга за българските хаджии“, С., 1985 г., стр. 35
Вижте също
редактиранеИзточници
редактиране- ↑ а б в г Каменова, Анна и др. Напиши за този род. София, Весела Люцканова, 1995. с. 160.
- ↑ Свободен гражданин – седмичен вестник, орган на Варненското либерално бюро / Ред. Петър Хр. Генков, бр. 1, 07 август 1896 год, стр. 4
- ↑ Архивът на Михаил Маджаров в няколко фонда // marica.bg. Посетен на 5 април 2024.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
Външни препратки
редактиране- Данни за родословието на Маджаров във вестник Свободен гражданин, орган на Варненското либерално бюро / Ред. Божил Райнов / бр. 17, 16 ноември 1896 год, стр. 4
- Борислав Гърдев, „Литературното наследство на Михаил Маджаров“, в. „Литературен форум“, бр. 33 (474), 16 октомври 2001 г.