Древногръцка митология

Древногръцката митология е съществена част от древногръцката религия и е най-добре засвидетелстваната и популярна митологическа система в Европа. Съдържа множество от разкази за живота и подвизите на много герои и богове. Гръцката митология е съставена от части на голям брой разкази, които обясняват произхода на света и детайли от живота и приключенията на голямо разнообразие от богове, богини, герои и героини. Тези разкази първоначално били формирани и разпространени под устна поетична форма. Оцелелите до наши дни извори от гръцката митология са литературни преработки на тази устна форма. Гръцката митология е отразена и в артефакти, някои от които са произведения на изкуството, особено в творбите на вазописците. Самите гърци се обръщали към митовете и свързвали с тях произведенията на изкуството, отразяващи култови практики и ритуални традиции.

Етимология

Гръцкият термин „митология“ е съставен от две по-малки думи на гръцки:

„митос“ – което на омиров гръцки означава приблизително „ритуален акт на речта“, както на главния вожд на събранието, така и на поета и жреца.
„логос“ – което на класически гръцки означава „убедителна история, неопровержимо доказателство“.

Следователно в оригиналния си смисъл митологията е опит за внасяне на чувство в стилизираните разкази, които гърците разказвали на фестивали, шепнели на олтари и свирели на аристократични банкети. Тъй като има хора, по-склонни към противоречия, отколкото поетите, жреците и аристократите, веществените опровержения са широко разпространени.

Извори

„Митологическа библиотека“ с предполагаем автор атинският граматик Аполодор, живял през 2 в. пр.н.е., е единственото запазено съчинение, което излага в най-пълен вид митовете на Древна Гърция, макар че Троянският цикъл на Аполодор е изгубен след 9 в. Много древни литературни произведения също са свързани с гръцката митология, например „Илиада“ и „Одисея“, поемите на Овидий и „Диалозите на боговете“ на Лукиан. Систематизацията на гръцките митове води началото си от 6 в. пр.н.е., от т. нар. логографи – автори на исторически съчинения, най-известни от които са Ферекид, Акусилай и Тукидид (5 в. до н.е.). Техни следи се откриват в трагедиите на Софокъл и Еврипид, както и в комедиите на Аристофан. Критично и с неверие към митологията се отнасят най-напред софистите и Ксенофан по времето на Пелопонеската война (431 – 404 г. пр.н.е.).

Една от основните характеристики на древногръцката митология е нейният политеизъм – наличието на много богове. Друга характерна особеност за нея е антропоморфията – древните гърци си представят боговете в човешки вид, с човешки черти, начин на поведение и пр.

Древногръцките божества са почитани наравно в цяла Гърция, но култовите практики се различават в различните места. По този начин митовете за боговете имат много различни версии.

Етапи на развитие

Доолимпийски период
Ранна класика – Този период е свързан с прехода към патриархата. В митовете се появяват герои, които се справят с всякакви чудовища и страшилища. Аполон убива питийския дракон, Персей убива Медуза, Белерофонт - Химера, Мелеагър - Калидонския глиган, Херкулес извършва своите 12 подвига.

На мястото на многото малки демони и богове се появява върховният бог Зевс, на когото всички се подчиняват. Самият Зевс също се бори с титани, гиганти, циклопи и ги заточва в Тартар. Женските божества, чиито функции произтичат от древния образ на богинята-майка също придобиват нови функции. Хера става покровителка на семейството и брака, Атина – на честната и открита война, Деметра – на земеделието, Хестия – богиня на домашното огнище.

Късни героични митове

Дионис и сатирите, Лувъра

Разказ за гръцките богове

В голямото разнообразие от митове и легенди, които съставят древногръцката митология, божествата, които били местни за гръцкия народ, са описани като хора, но със съвършени тела. Въпреки че физическият външен вид на всеки бог бил различен, те били способни да приемат каквато и да е форма. Няколкото комбинирани или фантазни образи, които се срещат, като сфинксът, били заимствани от анатолската култура или били внесени от Близкия изток в гръцката култура.

Персей с главата на Медуза.

Независимо от основните им форми, гръцките богове притежавали много други фантастични способности: те можели да се преобразяват и да стават невидими сред хората, мигновено да се телепортират до която и да е точка на Земята. Способни били дори да действат чрез думите и делата на хората, често пъти без знанието на дадения човек. Още по-важно е, че боговете не боледували, можели да бъдат наранени само при свръх-обстоятелства и били безсмъртни. Въпреки че всеки един от тях бил роден, (повечето дори израснали от ранно детство до зрелост), веднъж достигнали предела на своята зрялост, те не остарявали след това.

Всеки бог или богиня произхождал/а от собствено родословие, преследвал/а различни интереси, имал/а определен район на действие и притежавал/а уникална индивидуалност. Въпреки това, тези описания произлизат от многобройни архаични местни варианти, които винаги се различават по нещо един от друг. Когато тези богове били описвани в поезията, молитвите или култовете, към тях се обръщали с комбинация от тяхното име и епитети, които ги идентифицирали по особеностите им от други техни проявления. Епитета на гръцко божество може да отразява определен аспект от ролята на бога, така както Аполон Мусагет е представен като „Аполон, водачът на музите“. Друг вариант е епитета да характеризира индивидуален или локален аспект на бога, понякога смятан вече за древен през класическата епоха на Гърция.

Такива митични разкази ни казват, че всички богове са част от огромно семейство, обхващащо многочислени поколения. Най-старите богове били отговорни за сътворението на света, но по-младите от тях узурпирали властта им. В много познати епични поеми, достигнали до наши дни от т. нар. „ера на героите“, се появили и дванадесетте олимпийци. В помощ на примитивните гръцки предци, боговете извършвали чудеса, обучавали ги в различни области на практическите познания, учели ги на правилни начини на почитане, награждавали доброто поведение и наказвали безнравствеността, дори имали деца от хората.

Извори

Храмът на Аполон в Делфи.

Налице са няколко вида първоначални източници за проучването на гръцката митология:

Поезията на архаичната и класическата епохи, съставена главно за култови фестивали или аристократични банкети, и така част от мита в омировски смисъл. Това включва:

Омировите „Одисея“, „Илиада“ и „Омирови химни“.
„Теогония“ на Хезиод.
Драматичните трудове на Есхил, Софокъл, Еврипид и Аристофан.
Хоровите химни от Пиндар и Бакхилид.

Трудовете на историци, като Херодот и Диодор Сицилийски, и географи, като Павсаний и Страбон, които пътували из гръцкия свят и записвали историите, които чували в различни градове.
Работата на митографите, които пишели прозаични трактати на базата на научни проучвания и се опитвали да докажат противоречивите истории на поетите. „Митологическа библиотека“ на Аполодор от Атина е най-големият съществуващ пример в този жанр.
Поезията от елинистичната и римската епоха, която въпреки че е съчинена по-скоро като литературни, отколкото култови произведения, съдържа много важни подробности, които иначе биха изчезнали. В това число влизат трудовете на:

Елинистичните поети Аполоний Родоски, Калимах и Антонин Либерал.
Римските поети Хигин, Овидий, Стаций, Валерий Флак и Вергилий.
Късноантичните гръцки поети Нон и Квинт Смирнски.
Древните романи на Апулей, Петроний, Лолиан и Хелиодор.

За по-добро разбиране на значението на древните текстове, историците са се обърнали към изобразителни зрителни образи от скулптури и рисувани предмети, като вази и купи.

Хронология

Тъй като противоречията в историите правят невъзможно проследяването на времевата нишка, може да бъде направена само приблизителна хронология. Първо имало епоха на богове, след това епоха, в която хора и богове общували свободно, следвана от епохата на героите, където божествената дейност била по-ограничена.

Докато епохата на боговете често предизвиква по-голям интерес за съвременните учени, гръцките автори от архаичната и класическата епоха имат ясно предпочитание към епохата на героите. Например пред героичните произведения „Илиада“ и „Одисея“ „Теогония“ и „Омировски химни“ изглеждат малки по размер и популярност.

Епохата на боговете

Както съседите си, гърците вярвали в пантеона на боговете и богините, които били свързани със специфични аспекти от живота. Например Афродита била богинята на любовта и красотата, докато Арес бил богът на войната, а Хадес бил богът на подземното царство. Някои божества, като Аполон и Дионис, разкрили сложни индивидуалности и имали смесени функции, докато други, като Хестия (буквално „огнище“) и Хелиос (буквално „слънце“), били малко повече от олицетворения. Имало също и божества, специфични за определени места, като: речни богове, нимфи на изворите, пещерите и горите. Местни герои и героини често били почитани на гробовете си от хората на околните области.

Много същества, описани в гръцките митове, могат да бъдат смятани за „богове“ или „герои“. Някои от тях присъствали единствено във фолклора или били почитани само на определени места, (например Трофоний) или по време на специфични фестивали (например Адонис). Най-внушителните храмове били посветени на ограничен брой богове: дванадесетте олимпийци, Херкулес, Асклепий, понякога и Хелиос. Тези богове били във фокуса на големи пан-елинистични култове. Въпреки това било присъщо за отделни райони и села да посвещават техни собствени култове на нимфи, второстепенни богове или местни герои. Много градове също почитали повечето главни богове с необичайни местни обреди и свързвали с тях най-различни, странни митове, които в други райони били неизвестни.

Първите богове

Един вид разказ за епохата на боговете е историята на раждането и конфликтите на първите божества: Хаос, Никта (Нощ), Ерос (Любов), Уран (Небето), Гея (Земята), титаните и триумфът за Зевс и олимпийците. „Теогония“ на Хезиод е пример за такъв вид разказ. Това било и тема на много загубени поеми, включително тези, които са приписвани на Орфей, Музей, Епименид, Абарис и други легендарни пророци, които били използвани в частни пречистващи обреди и мистерии. Няколко части от тези трудове са оцелели в цитати на неоплатонични философи и неотдавна открити късове папирус.

Най-ранната гръцка идея за поезия е теогонията, или „песен за раждането на боговете“, която е считана за прототипен поетичен жанр – прототипен „митос“ – и са ѝ приписвани почти магични сили. Орфей, първообразът на поета, също така бил прототип на певец на теогонии, които използвал за укротяване на морета и бури в „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски, както и за разчувстване на студените сърца на боговете на подземния свят по време на слизането му в царството на Хадес. Когато Хермес измислил лирата в „Омировски химн за Хермес“, първото нещо, което той направил, е да пее за раждането на боговете. „Теогония“ на Хезиод е не само най-пълното оцеляло описание за боговете, но също и най-подробното описание на функцията на архаичния поет, с неговия дълъг предварителен призив към музите.

Олимпийските богове

След поражението на по-старите богове от олимпийците се появили други митове, разказващи историята на сътворението, борбите и подвизите, както и последвалото възкачване на Олимп на някои богове от по-младото поколение: Аполон (бог на слънцето), Хермес, Атина, и т.н. Омировите химни са най-старият източник на този вид истории. Те често са тясно свързвани с култови центрове на боговете: „Омиров химн на Аполон“ е сбор на два по-ранни разказа: първият е за раждането му при Делос, а вторият – за управлението му над оракула на Делфи. Подобен е и „Омиров химн на Деметра“, разказ за отвличането на Персефона от Хадес, описващ история от Елевзинските мистерии.

Епохата на боговете и хората

Между епохата, когато боговете не живели сами и епохата, когато божествената намеса в човешките дела била ограничена, имало свързваща преходна епоха, в която боговете и хората се смесили свободно.

Най-популярният вид разказ, в който се срещат богове и ранни хора, включва съблазън или похищение на смъртна жена от мъжки бог, което завършва с раждането на героично потомство. В няколко случаи женско божество се бракосъчетава със смъртен мъж, както в „Омиров химн на Афродита“, където богинята преспива с Анхиз, за да роди Еней. Сватбата на Пелей и Тетида, от която се появил Ахил, е друг такъв мит.

Друг вид разказ ни въвлича в присвояването или откриването на някои важни културни творения, например когато Прометей краде огън от боговете или когато Тантал краде нектар и амброзия от масата на Зевс и го дава на своите съграждани, разкривайки им тайните на боговете. Или когато Прометей или Ликаон измисля жертвоприношението, а Деметра показва земеделието и мистериите на Триптолем, или когато Марсий измисля аулата (вид свирка) и участва в музикално състезание с Аполон.

Митове, съсредоточени върху семейства и родословия били особено популярни и били групирани от историци под името на ключовия прародител, като при Атрей, чието семейство било застигнато от проклятие и взело страна в Троянската война.

Друг вид разказ принадлежи на Дионис: богът скитал из Гърция, идвайки от чужди земи, за да разпространява своя култ. Той се конфронтирал с крал, Ликург или Пентей, който му се противопоставил и когото Дионис в замяна наказал ужасно. Подобна тема се среща и в мит, разказващ за Деметра: Богинята-майка, търсейки отвлечената си дъщеря, спряла в едно царство и извън себе си от любов, се опитала да направи сина на царското семейство безсмъртен, поставяйки го в магичен огън. Когато матроната открила сина си, държан в огън от дойката си, жената се обърнала към преоблечената Деметра, карайки я да го пусне на земята и да умре. Пред разгневената майка Деметра хвърлила смъртното си облекло и я наказала за нейното неверие.

Ахил превързва раната на Патрокъл, на късноархаичен киликс.

Епохата на полубоговете и героите

Епохата на героите включва величествените събития около Херкулес, които са в нейната зора, походът на аргонавтите и Троянската война. Троянската война приблизително маркира края на героичната епоха.

Херакъл

Сред героите Херакъл (в римската митология е известен като Херкулес) заема особено място. Неговите фантастични самотни подвизи, с многобройните си теми от фолклора, осигурили много материал за популярната легенда. Огромният му апетит и груб характер го направили и популярна фигура в комедията, докато жалкият му край осигурил много материал за трагедията.

Потомците на Херакъл, познати като Хераклиди, се считат за митичните предшественици на дорийските гръцки царе.

Други ранни герои

Други такива образи са най-ранното поколение герои като Персей, Тезей, Девкалион, и Белерофонт, имащи много общи черти с Херкулес. Подобно на него, техните подвизи са самотни, фантастични и граничат с приказната история, когато убиват чудовища като Химера и Медуза. Някои от тези герои са потомци на богове - например Персей и Херакъл са синове на Зевс, Тезей - е син на Посейдон, Девкалион - на титана Прометей и пр. Това поколение не било популярна тема за поетите; за тях знаем главно от митографи и отделни споменавания от прозаични писатели. Въпреки това те били любима тема на визуалното изкуство.

Аргонавтите

Почти всеки член на следващото поколение герои отишъл с Язон на поход, за да донесе Златното Руно. Това поколение включвало и Тезей, който отишъл на остров Крит, за да убие Минотавъра, героинята Аталанта и Мелеагър, който някога имал свой епичен цикъл, съперничещ на „Илиада“ и „Одисея“.

"Желязното поколение" и царските престъпления

Между похода на аргонавтите и Троянската война има поколение, познато главно с ужасните си престъпления. Това включва делата на Сизиф, Тантал, Атрей и Тиест в Аргос, По обясними причини това поколение било много популярно сред атинските трагици.

Тивански цикъл

Тиванският цикъл представлява трилогия на Есхил - Едип цар, Седемте срещу Тива и Антигона. Софокъл също е писалр произведение, което се вмества между първият и вторият разказ на Есхил.

В "Едип цар" цар Лай за да избегне предсказанието, че синът му ще го убие го дава на овчар, за да го отгледа. Едип става голям, среща Лай и неволно го убива. После убива чудовището заплашващо града (Сфинкса), отгатва загатката и той се самубива. Едип преспил с жената на Лай, без да знае, че му е майка. Когато открива истината изпада в умопобрачение (Едип цар). Във втората част избухва война между двамата сина на Едип - Етеокъл и Поленийк, които събират две групировки и се бият за Тива, това е т.нар. братоубийствена война на седемте срещу Тива и на техните наследници - епигоните. (Седемте срещу Тива). накрая братът на Едип, Креон поема власта. То нарежда Етеокъл да бъде погребан с почесит, а Полинейк който е атакувал Тива да бъде хвърлен на кучетата. Антигона решава, че може да дели братята си и погребва Полинейк, въпреки царската заповед. Креон осъжда племенницата си на смърт и не се вслушва в предупреденията. Тъй като поема функциите на бог Хадес той е наказан с проклятие - смъртта винаги е на крачка пред него. (Антигона). В третата мчаст - Антигона - която е писана през IV- III век от новата ера боговете не играят никаква роля. Любопитно е, че историите за това поколение са създадени видимо по-късно от Троянският цикъл, но засягат събития преди Троянският цикъл. В "Седемте срещу Тива" е включен Тидей, бащата на Диомед, който участва в Троянската война.

„Гневът на Ахил“ от Джовани Батиста Тиеполо

Троянски цикъл

Троянската война, включително причините и последиците ѝ, е повратният момент между героичната епоха и това, което древните гърци смятат за своя историческа епоха. Много повече внимание е оказано на тази битка, отколкото на всички други събития от епохата, взети заедно. Дълготрайната популярност на историите за Троянската война им е осигурила разпространение в продължение на хилядолетия. Троянският цикъл включва:

Събитията, довели до войната: Хората започват да тежат на Гея и Зевс решава да ги разреди чрез голяма война; Раждането на Парис-Александър, за когото Касандра предказва че ще стане причина за гибелта на Троя; Завръщането на Парис в Троя; Ерида и златната ябълка за най-красивата, съдът на Парис, отвличането на Елена, жертвоприношението на Ифигения в Авлида.
Събитията от „Илиада“, включително спора на Ахил и Агамемнон, смъртта на Патрокъл и Хектор и отказа на троянския цар Приам да върне Елена на гърците.
Хитростта с Троянския кон и разрушаването на Троя.
Завръщането у дома на герои от Троя, включително странстванията на Одисей („Одисея“), и Еней („Енеида“), прибирането на Менелай и Елена у дома (застъпено в "Одисея") и убийството на Агамемнон ("Електра"). Съществувало е и произведение за скитанията на Диомед, но то е изгубено и за него научаваме само от други произведения.
Децата от Троянското поколение: например Орест и Телемах.

Теории за произхода

През античността историци като Херодот имали теории, че гръцките богове са взети направо от египтяните. По-късно християнски писатели опитали да обяснят елинистичното езичество чрез деградацията на библейската религия. Оттогава науките археология и лингвистика са били използвани в изучаването на произхода на гръцката митология, с някои интересни резултати.

Историческата лингвистика показва, че определени аспекти от гръцкия пантеон били наследени от индоевропейското общество (или може би двете култури са заели този модел от друг, по-ранен източник) както в случая с корените на гръцкия език. По този начин например името Зевс е сродно на латинския Юпитер, санскритския Диау и германския Тир, както Уран е Варун на санскрит. В други случаи, близки паралели в характера и функцията предлагат подобно наследство, но поради липсата на езикови свидетелства са трудно доказуеми, както в случая с гръцките Мойри и Норните, срещащ се в древната скандинавска митология.

Археологията и митографията от друга страна са разкрили, че гърците били вдъхновени от някои малоазиатски цивилизации и Близкия изток. Кибела е вкоренена в анатолската култура, а много от иконографиите на Афродита идват от семитските богини Ищар и Астарта.

Текстовите проучвания разкриват многобройни слоеве в разказите, като по-късната поява на Тезей в разказите за „Дванадесетте подвига“ на Херкулес. За тези разкази се смята, че произлизат от опитите за асимилиране на митология от една култура в друга, за да се обединят културите.

Освен теориите за индоевропейски и близкоизточен произход, някои учени са разсъждавали над ролята на митологията във все още недобре разбраните пред-елинистични общества на Гърция, като минойците и т. нар. пеласгите. Това е особено вярно в случая с хтоничните божества и богините-майки. За някои автори трите главни поколения богове в „Теогония“ на Хезиод (Уран, Гея и т.н., титаните и след това олимпийците) подсказват за далечно ехо на борба между социални групи, отразяващи трите главни големи култури на гръцката цивилизация – минойска, микенска и елинистична.

Обширните паралели между разказа на Хезиод и хурианския мит за Ану, Кумарби и Тешуб, ни карат да се замислим върху това дали историята по-скоро е преработка от заети материали, а не изопачен исторически летопис. Паралели между най-ранните поколения на боговете (Хаос и неговите деца) и Тиамат в „Енума Елиш“ са направени от Джоузеф Фонтънроуз в „Питон: проучване за делфийския мит и неговия произход“. (Ню Йорк, Библо – Танен, 1974).

Връзката на гърците с митовете

„Собствените ни митове наричаме реалност“ е една от аксиомите, с които A. P. Рък и Дани Степълс започват „Света на Класическия Мит“. За гърците митологията била част от историята им. Малко хора са смятали, че има истина зад сведенията за Троянската война в „Илиада“ и „Одисея“. Гърците използвали мита, за да си обясняват природни феномени, културни промени, традиционни вражди и приятелства между племената и народите. Било гордост за тях да проследят произхода на някой водач от митологичен герой или бог.

Еволюция на митовете

В същото време гръцкото тълкуване на боговете се променяло, за да се приспособи към културната им еволюция. Например, докато митовете за любовни връзки между мъжки богове и мъжки герои се появяват едва в средата на архаичния период, започнал около последната трета на VII век, такива истории станали все по-чести. Всички богове, с изключение на Арес, накрая се сдобиват с възлюбени момчета, и така правят много от героите, като Херкулес. Преди това съществували митове за любов между мъже, като тази между Ахил и Патрокъл. В наши дни тези връзки се разглеждат просто като хомоеротични, като става значително объркване за това кой да се счита за ераст и кой за еромен. Тези развития били необходими, за да узаконят паралелното развитие на педагогическата хомосексуалност, за която се смята, че е била демонстрирана към 630 г. пр.н.е.

Изтънчените гърци претърпели културна криза през V век пр.н.е., когато нараснала грамотността сред хората и развитието на логиката причинило сравнително по-скептична мисъл. Най-голяма жертва на тази криза станал Сократ.

От друга страна, няколко радикални философи като Ксенофан, към VI в. пр.н.е, вече започнали да определят разказите на поетите като богохулни лъжи. Този ред на мисли намерили най-голям израз в произведенията „Република“ и „Закони“ на Платон. През V в. пр.н.е. трагикът Еврипид често играел със старите традиции, подигравайки се с тях, и чрез гласа на своите герои вмъквал нотки на съмнение. В други случаи Еврипид насочвал остра критика към поведението на своите богове.

Първо александрийските поети, а после и по-голямата част от литературните митографи в ранната Римска империя често приспособявали митовете за гръцките персонажи по начини, които не отразявали по-ранните религиозни схващания. Много от най-популярните версии на тези митове, достигнали до наши дни, всъщност са дошли от тези измислени преразкази, които може би са замъглили архаичните вярвания.

Елинистически рационализъм

Скептическият завой на класическата епоха станал дори по-ясно изразен през елинистичната ера. Още по-смело било от страна на митографа Евхемер да твърди, че историите за боговете са само объркани спомени за жестокостта на древните царе. Въпреки че трудовете на Евхемер са загубени, интерпретации на неговия стил се откриват често при Диодор Сицил.

Рационализиращите тълкувания на митове станали даже по-популярни през епохата на Римската империя, благодарение на материалните теории на стоическата и епикурейската философии, както и прагматичната наклонност на римската мисъл. Археологът Варо, резюмирайки вековната заслуга на философската традиция, различава три вида богове:

Боговете на природата: олицетворения на феномени като дъжд и огън.
Боговете от поетите: измислени от безскрупулни поети, за да разбунят страстите.
Боговете на града: измислени от мъдри законодатели, за да утешават и просветят простолюдието.

„Де Натура Деорум“ на Цицерон е най-изчерпателното резюме в този ред на мисли.

Синкретични тенденции

Един неочакван страничен ефект на рационалната гледна точка била популярната тенденция да се съчетават многобройни гръцки и чужди богове в странни, почти неузнаваеми нови култове. Ако Аполон и Сераф, и Сабазий и Дионис и Митра приличали на Хелиос, защо да не ги комбинират всички заедно в един Сол Инвикт, с разнородни обреди и съставни атрибути? Оцелялата от II век сбирка на „Орфически химни“ и „Сатурналиа“ (древноримски тържества в чест на бог Сатурн) на Макробий са произведения на тази умствена нагласа.

Съвременни интерпретации

Началото на съвременното разбиране за гръцката митология лежи в двойствената реакция в края на XVIII век против „традиционното отношение на християнската враждебност, смесена с презрение, което имало надмощие в продължение на векове“ (Джейн Елън Харисън). В нея е била подкрепяна християнската интерпретация на мита като „лъжа“ или басня. В Германия поколение романтични творци и поети идеализирали митовете и били убедени, че те са създадени от особено надарена нация от времето на древна културна аристокрация, неопетнена от Рим. Този литературен аспект на гръцкото възраждане било израз на гръкофилството на романтичното поколение. От друга страна, британски класици продължили да разглеждат гръцките митове като примери, демонстриращи колко много съвременният ум е напреднал от простотата и суеверието на детството. Изтънчената християнска традиция на Томас Булфинч изразява синтезирано становище за митовете, като изцяло извлечени от литературни източници.

През 1856 г. англо-германецът Макс Мюлер измисля сравнителната митология, прилагайки новата филологична наука върху проучването на мита, като разкрива изопачените останки от индоевропейския култ към природата. Намек в заключението, което прави Чарлз Дарвин в „Произходът на видовете“ от 1859 г. предполага, че еволюционните теории могат да бъдат приложени в проучването на човечеството. „Примитивната култура“ от 1871 г. на Едуард Бърнет Тайлър проучва универсално подобна „примитивна“ религия, форма на западнала наука. Способът на Тайлър за едновременно изследване на материална култура, ритуал и мит на много отделни култури, бил последван от Карл Юнг, а по-късно и от Джоузеф Камбъл. Те предлагат архетипи на митични теми.

С книгата си от 1890 г. „Религията на семитите“ Уилям Робъртсън Смит предлага най-ранния опит за изучаване на семитска религия от гледна точка на сравнителната религия и антропологията. Твърдението на Смит, че „в почти всеки случай митът е произлязъл от ритуала, а не ритуалът от мита“ вдъхновява трудовете на Джеймс Джордж Фрейзър („Златната клонка“) и на Джейн Елън Харисън и ритуалистите от Кеймбридж. Дж. Ф. Дел Джорджио е добавил нов обрат в тази насока, настоявайки в „Най-старите европейци“, че гръцките митове са били създадени от сблъсъка между палеолитното европейско население и настъпващите индоевропейски племена.

Външни препратки

Adkins, A. and Thornhill Pollard, John Richard. Greek mythology // Енциклопедия Британика. 5 януари 2018. Посетен на 9 януари 2018. (на английски)